— Не плачи, Зайо Байо! — казват кучетата. — Ние ще я прогоним.
— Не можете я прогони. Тя е проклета и много зла.
— Не, не. Ще видиш как ще я прогоним. Отишли при къщицата.
— Бау, бау, бау! Джав, джав, джав! Скоро; Лисо, вън! Скоро вън! А лисицата се обадила отвътре:
— Като изляза, па като се развъртя, на късове ще ви направя и по цялата гора ще ги разпръсна.
Кучетата се уплашили и избягали.
Зайчето тръгнало отново да търси закрилник. Върви по пътя и плаче. Ето насреща му Баба Меца. Спира се тя и го запитва:
— Защо плачеш, мило зайче?
— Остави се, Бабо Мецо! Как да не плача? Съградих си къщица от кори, изписах я отвътре и отвън, наредих я — да ти е драго да влезеш и да поседнеш. Зиме ме пазеше от студ, а лете — от горещина. Кума Лиса си имаше ледена къща. Нейната се стопи и тя дойде в моята, уж само да се сгрее. Настани се вътре, а мене изпъди — да се лутам по света немил-недраг, без дом и без покрив.
— Не плачи, Зайо Байо — казва му мечката. — Аз ще я изгоня.
— Не можещ я изгони, Бабо Мецо. Кучетата я гониха и не смогнаха да я прогонят. И ти не ще успееш.
— Не, не. Ще я изгоня. Отишли при Зайовата къща.
— Ръррррр! — изревала мечката. — Скоро, Лисо, вън! Скоро вън! А лисицата се обадила отвътре:
— Като изскоча, па като се развъртя, на късове ще ви направя и по цялата гора ще ги разпръсна. Скоро се махнете!
Мечката се уплашила и избягала.
Пак тръгнало зайчето да търси защитник. Върви по пътя и плаче ли, плаче. Среща го бикът — силен и буен. Спира се и го запитва:
— Защо плачеш, Зайко? Кажи на батя си?
— Батьо Биче, остави се! Как да не плача? Съградих си къщица — тъкмо като за мене. И хубава, и здрава. Зиме от студ ме пазеше, лете — от горещина. А Кума Лиса, моята съседка, имаше къща от лед. Запролети се. Лисината къща се стопи. Тя ми дойде на гости, уж само да се сгрее, че беше премръзнала. Влезе и не излезе вече, а мене изпъди да се скитам по света немил-недраг, без покрив и без дом.
— Да вървим тогава да я прогоним.
— Не ще можеш я прогони, батьо Биче. Кучетата отидоха, но не можаха да я прогонят. След тях отиде мечката — и тя не можа. Ти ли ще можеш?
— Ще мога, разбира се. Аз от никого не се боя. Кой смее да ми излезе насреща?
— Не ще успееш, батьо Биче.
— Ще я изгоня, ти казвам. Ще видиш.
Отишли при къщата на Зайо Байо. Разревал се оня ми ти бик — цялата гора се разклатила. Всичко живо се изпокрило по дупки и хралупи.
— Скоро, Лисо, вън! Скоро вън! А Кума Лиса се обадила отвътре:
— Като изскоча, че като се развъртя, на късове ще ви направя и по цялата гора ще ви разпръсна.
Бикът се уплашил и побягнал.
Пак тръгнало зайчето само-самичко да си търси защитник. Върви и плаче, та се къса. Гората цепи. Ето насреща му еленът. На главата му рога — като дърво разклонени.
— Стой, Зайо Байо! Защо си се разплакал?
— Остави се, вуйчо Елене! Как да не плача, като е за плач? Къща си бях съградил, изписал я бях и наредил. Да ти е драго — да седнеш, та да си починеш. Къщата ми е от брезови кори и от лико. А Кума Лиса — проклетницата съседка — си имаше къщица от лед. Дойде пролет, къщата й се стопи. Примоли ми се да я пусна за малко да влезе, колкото да се сгрее. Пуснах я, вуйчо Елене. И знаеш ли що стана? Кума Лиса ме прогони, за да се настани в къщата ми. Ето ме, че се скитам по света немил-недраг, без дом и без стряха.
— Да отидем да я изпъдим, Зайо Байо.
— Да отидем, вуйчо Елене, но ти не можеш я изпъди, проклетницата! Страшна и зла е. Всички се боят от нея. Кучетата отидоха, тя ги подплаши и те побягнаха. Мечката отиде след тях — и нея изплаши, и тя побягна. Подир това отиде бикът, но и той не можа да я изгони. И той избяга. И ти не можеш я прогони.
— Мога, Зайо Байо, мога. Ще видиш, че мога. Отишли при къщата на зайчето. Разревал се еленът:
— Скоро, Лисо, вън! Скоро вън, че като вляза, па като те вдигна на рогата си, ще те хвърля през девет земи в десета!
А лисицата се обадила отвътре:
— Като изскоча, па като се развъртя, на късове ще ви направя и по цялата гора ще ви разпръсна.
Еленът се уплашил и избягал.
Зайчето тръгнало отново да търси защитник. Плаче, хлипа и проклина лошата съседка, лисицата. Небето цепи от плач. Но никой го не чува. Всички животни се изплашили от Кума Лиса. Кучетата, мечката, бикът и еленът им разправили. Много ги било страх, горките.
Зайчето наближило към селото. Срещнал го Петльо с коса на рамо. Тръгнал бил на коситба.
— Кукуригуууу, Зайо Байо! Кукуригуууу, защо си се разплакал? Майка ти ли е умряла, или е починал баща ти?
— Ох, остави се, байо Петльо! Как да не плача? Съградих си къща — хубава и яка, изписах я, наредих я, — да я видиш, та да ми завидиш. От пъстри кори и лико я направих. А Кума Лиса, моята съседка — нали е ленива, — си направи къща от ледени буци. Запролети се, пекна слънцето, разтопи я. А моята къща си остана. Дойде лисицата на гости и ме помоли да се сгрее нл огнището ми. Влезе, настани се и ме прогони да се скитам нагоре-надолу немил-недраг, без дом и без подслон.