— Туй ли било? Хайде Де вървим тогава да я изпъдим.
— Да вървим, бай Петльо, но можеш ли я изпъди?
— Мога, Зайо Байо, мога.
— Не, не можеш, байо Петльо. Кучетата отидоха — зли и свирепи, — а Кума Лиса ги изплаши. Отведох Баба Меца — и тя се уплаши. После отидохме с бика — и той се уплаши. Най-сетне отведох вуйчо Елен, но лисицата подплаши и него. И ти не можеш пропъди тая проклета лисица.
— Аз ли не мога? Ще видиш.
Отишли при къщата. Петелът се развикал:
— Кукуригу-мигууууу! Кукуригу-мигуууу! Остра коса съм понесъл — Кума Лиса да заколя. Скоро, Лисо, вън! Скоро, Лисо, вън!
Чула лисицата и се уплашила. Сторило й се, че всички косачи от селото са се събрали пред къщата. Решила да избяга през комина. Но — гледа — коминът тесен, не ще може да се промъкне през него. Па и в огнището гори огън.
Чул се отново гласът на Петльо — тоя път още по-страшен:
— Кукуригу-мигууууу! Кукуригу-мигууууу! Остра коса съм понесъл — Кума Лиса да заколя. Скоро, Лисо, вън! Скоро, Лисо, вън!
Лисицата се обадила отвътре:
— Почакайте малко: обличам се!
И почнала отново да мисли как да избяга. Дали не може през прозореца? Не, той е тесен.
Пак се зачул гласът на петела, три пъти по-страшен от преди:
— Кукуригу-мигуууу! Кукуригу-мигууууу! Остра коса съм понесъл — Кума Лиса да заколя. Скоро, Лисо, вън! Скоро, Лисо, вън!
А лисицата се обадила:
— Още малко почакайте: кожуха си обличам!
Видяла Кума Лиса, че не може да се отърве. Мисли, мисли, нищо не може да измисли.
А петелът отново извикал, тоя път толкова силно, че всичко живо се разтреперало:
— Кукуригууу-мигуууу! Кукуригу-мигууууу! Остра коса съм понесъл — Кума Лиса да заколя. Вън, Лисо, вън! Вън, Лисо, вън!
Лисицата излетяла като стрела из вратата, но Петльо бил препречил косата. Разсякъл Кума Лиса на две, а после — още надве, че и още на две. На късове я направил. Сетне влязъл в къщата и заживял братски със зайчето. Дълго живели те заедно и много имот натрупали.
Оттогава излязла пословицата: „Живеят си братски като петела и зайчето“.
Кумчо Вълчо
Сръбска приказка
Един селянин си имал куче. Додето било младо, пазело и стадото, и къщата му, но като остаряло, не можело ни да върви подир овцете, ни да пази къщата, както правело по-рано. Стопанинът си казал:
— Това куче не е за мене. Не заслужава и хляба, що яде. Ще го отведа да го обеся.
Вързал му на шията въже и го повел към гората. Избрал дърво и се заловил да връзва въжето, но кучето го погледнало толкова жаловито и такива едри сълзи му потекли от очите, че селянинът се съжалил над животното.
— По-добре — казал — да умре от глад, отколкото да го беся. Вързал го за дървото и си отишъл. А кучето останало в гората и почнало да вие и да си оплаква дните. Един вълк го зачул и се приближил.
— Какво си се разквичал, приятелю? — запитал той.
— Ох, остави се, Кумчо Вълчо! Господарят ми ме върза тук — да умра от глад.
— Пада ти се, разбойнико! Помниш ли колко пъти си ме гонил, когато съм искал да си грабна някоя овчица, за да се нахраня? И на тебе дойде ред да потеглиш малко. Но недей бра грижа: аз съм жалостив, ще те отърва от мъките ти.
— Как ще ме отървеш? Ще ме отървеш ли? Направи ми това добро!
— Най-голямото добро ще ти направя: ще те изям, та да не страдаш вече.
— Че защо?
— Нали ти казах? Искам да те отърва от мъки. Па ми се ще и да ти се отплатя за това, че си ме гонил цели години наред. Щете изям с кожа и кости.
— Глупав си ти, Кумчо Вълчо. Затлъстял си, та не знаеш вече що правиш. Бива ли след вкусно говеждо да ядеш тегаво кучешко месо? Не ме ли виждаш, че съм кожа и кости? Месото ми е като гнила мърша.
— Каквото ще да е, по-добре него да изям, отколкото да гладувам.
— Тогава направи нещо друго! Угой ме, па после ме яж. Донеси ми малко конско месо да си хапна, да ми се поизопне кожата, да напълнея, че после прави с мене, каквото ти е воля.
Вълкът си казал: „Умно говори това куче.“
И отишъл, та удавил едно конче, па отмъкнал половината на кучето.
— Яж! — рекъл. — Яж и гледай да напълнееш, че не мога да те чакам дълго!
Казал това и си отишъл. Кучето почнало да яде. Нахранило се добре и легнало, та си отспало. След два дена вълкът дошъл и го запитал:
— Как си, братко? Поправи ли се вече?
— Слава богу, започнах да се поправям малко, но още съм слаб. Да ми беше донесъл някоя овчица, добре щеше да направиш. Тогава месото ми би станало по-сладко и от агнешко.