Вълкът се съгласил и с това. Отишъл на полето, скрил се зад един храст и се притаил да пази кога овчарят ще подкара стадото. Избрал една тлъста овца, най-едрата от всички, скочил и се хвърлил върху нея. Стиснал я за врата и я отнесъл на кучето.
— Ето ти и овца — рекъл. — Яж сега и се угоявай!
Кучето изяло овцата и дошло на себе си. Върнали му се силите. Когато вълкът го попитал как е, то отвърнало:
— Още ми трябва, братко, за да напълнея. Усещам, че съм костелив и сух. Да можеш да ми донесеш един овен, ще затлъстея като свиня. Да ти е драго да ме ядеш.
Вълкът му донесъл и овен, но му казал:
— Повече не нося. Ти ми излезе май скъпичко. След два дена ще дойда да те изям. Бъди готов.
И наистина, като минали два дена, вълкът отишъл при кучето. То било изяло овена и прехапало въжето. Като видяло вълка, почнало да го лае.
— Ах ти, проклето псе! — викнал Кумчо Вълчо. — Как смееш да ме лаеш? Ей сега ще те направя на късове.
— Опитай се! — рекло кучето.
Схапали се. Вълкът дърпа, кучето дърпа — а все вълчи косми летят по въздуха. Едва успял вълкът да се откъсне и да избяга. Затекъл се с все сила към гората. Свил се под едно дърво да се отмори, но — като чул кучешки лай — отново търтил. Добрал се най-сетне до гъстака, легнал под един храст и почнал да си ближе раните.
— Ух, как ме излъга това проклето псе! — почнал да си говори Кумчо Вълчо. — Отсега нататък падне ли ми живина, веднага ще я ям; няма да я чакам да се угои.
Отморил се вълкът и тръгнал да си търси храна. Видял, че на едно бърдо се е изправил козел.
— Стой, Козльо, да те изям!
— Защо ще си чупиш зъбите, Кумчо Вълчо, да ме ядеш?
— Защото съм гладен.
— Има друго, по-добро средство. Застани ей там, под бърдото. Разтвори си устата нашироко. Аз ще се затичам и — бух! — право в устата ти. Ще ме глътнеш и ще се наситиш.
Вълкът застанал под бърдото и си разтворил устата, колкото можал повече. А козелът се засилил, полетял като стрела и ударил Кумчо Вълчо по челото толкова силно, че го повалил полумъртъв на земята. После — беж да го няма!
Вълкът полежал два-три часа, докле се свести. Главата го боляла, та от болки не виждал нищо пред себе си. Изправил се и почнал да си мисли: дали е глътнал козела, или не е? Мислил, мислил, па най-после рекъл:
— Ако бях изял козела, търбухът ми щеше да е пълен, а сега е съвсем празен. Проклетият козел! Излъгал ме е! Ще му дам да разбере!
Като казал това, спуснал се към селото — да търси козела. Него не намерил, но видял свиня с прасенца. Хвърлил се да удуши едно, ала свинята му не дала. Грухнала и се хвърлила върху него.
— Назад, свиньо проклета! Как смееш да ми пречиш? И тебе ще изям, и прасетата ти наведнъж ще глътна.
— Чакай! — рекла свинята. — Досега не ти бях казала дума, но тоя път ще ти река, че си голям глупак.
— Глупак ли? Защо?
— Ето защо. Сам разсъди: как ще ядеш тия мръсни прасета? Че нали трябва най-напред да ги измия, па после!
— Добре тогава. Хайде по-скоро да вървим да ги измием, че съм много гладен.
Отишли при една голяма воденица. Свинята рекла на вълка:
— Ти, Кумчо, застани ей тук, на сухото, да си не измокриш кожуха, а пък аз ще къпя прасетата едно по едно и ще ти ги подавам.
Вълкът се зарадвал.
„Ето, това се казва плячка!“ — си рекъл на ума и се спрял на брега, под моста.
Свинята дръпнала затворката на яза и водата ливнала, грабнала вълка и почнала да го върти. А свинята повела прасенцата към къщи. Нахранили се, напили се и легнали да спят.
Кумчо Вълчо едва смогнал да се измъкне от водата. Триста пъти проклел той хитрата свиня, но никакви клетви му не помогнали да се нахрани. Тръгнал с празен търбух по гората. Скитал се, скитал се, па ударил отново към селото. Не намерил ни козела, ни свинята с прасетата. Край сметището видял, че лежи някаква мърша.
„Гладен всичко яде — си казал Кумчо Вълчо. — Като се стъмни, ще се наям с тая мърша. По-добре мърша, отколкото празен търбух.“
Когато се свечерило, той слязъл в селото и почнал да яде мършата. Но един ловец го бил дебнал още през деня. Теглил му пушката и го повалил върху сметището.
Тъй загинал глупавият вълк. Умрял гладен, но не от глад, а от куршум.
Как Петльо се задавил
Хърватска приказка
Един петел и една кокошка отишли на поповото гумно да кълват жито. Видял петелът едно бобово зърно и го лапнал. Но то излязло много едро — ха да го глътне, ха да го глътне, — задавил се. Паднал на земята — лежи и не мърда.
Викнала кокошката да плаче: