— Защо спиш толкова много? — попитал Петър.
— Откак магьосникът ме превърна на чудовище и ми отне двореца с богатствата, аз съм осъдена да спя. Обаче ти можеш да развалиш магията — и с това ще ми направиш голямо добро.
— На драго сърце — казал момъкът. — Но какво да направя? Аз не съм магьосник.
— Ти можеш да убиеш магьосника, когато дойде. Аз ще те науча как.
— Него го убиха вече други — рекъл Петър и разказал на рибата за разбойниците.
— Тогава работата е лесна — казала рибата. — Ела след мене. И като дишала все тъй гръмовито, та се тресял целият подземен дворец, рибата повела момъка. Дълго го водила тя през разни коридори и стаи, докле стигнали до една градина с железни дървета. Листата им били от злато, а плодовете — скъпоценни камъни.
Сред градината имало голямо езеро с черна вода, гъста като катран.
Рибата се гмурнала в езерото и след малко излязла, цяла почерняла от водата. Тя носела една мъртва мома. Сложила я на брега и рекла на Петра:
— Пръсни от белия прах в лицето на тая мома!
Момъкът пръснал от праха — и момата оживяла. Тя била много хубава; като видяла рибата, заплакала.
— Татко, татко! — рекла плачешком. — Кой те е превърнал на чудовище! Да не бяха тия хубави сини очи, нямаше да те позная.
Рибата прегърнала момата и там, дето капнали сълзите, златните люспи паднали.
— Оплачи ме, дъще! — рекла рибата. — Оплачи ме, дано развалиш магията!
Момата плачела непрестанно — и тялото на рибата се променяло от сълзите. Най-сетне Петър видял, че пред него стои белобрад старец със сини очи, който държи дъщеря си.
— Да вървим сега да убием змея! — рекъл той. Когато стигнали до входа, царят казал на Петър:
— Щом змеят се хвърли върху тебе, хвърли му от праха в устата! Змеят спял, но като чул човешки глас, пробудил се и скочил.
Той заревал и се хвърлил върху момъка, а оня му пръснал в устата от белия прах. Чудовището надало ужасен вик, сгърчило се и паднало като вкаменяло.
— Сега — рекъл царят на Петър — ти ще ми станеш зет. Не мога по-добре да ти се отблагодаря за това, че спаси мене и дъщеря ми. Нашето царство е много голямо: ти ще го видиш после. То ще бъде твое царство, защото си го заслужил.
Тъй Петър Простичкия станал владетел на царството на Вечната нощ.
Исполинът със златни коси
Имало едно време мъж и жена. Те били много бедни. Едничка утеха им било момчето, що им се родило. Те го много обичали. В деня на кръщенката дошла една бабичка, която видяла момчето и казала на родителите му:
— Това дете е белязано. То ще се ожени за царската дъщеря.
Мъжът и жената се много зарадвали. От радост те разказвали на всекиго, когото срещнат, що им била предрекла бабата. Тия думи стигнали чак до царя.
Един ден той яхнал коня си и отишъл да види момчето. Озовал се пред хижата на бедното семейство, влязъл и видял как живеят тия хора.
„Такова момче не е за моята дъщеря — си казал царят на ума. — Щом е предречено, ще трябва някак да взема момчето и да го погубя, за да може дъщеря ми да се омъжи за царски син.“
Той поискал от мъжа и жената да му дадат детето — да го отгледа и възпита в двореца си. Но те не искали да се разделят от него. Царят обещал да им даде много пари и да им направи голяма къща. Те пак не се съгласили. Тогава той ги заплашил и те — щат не щат — дали момчето. Утешили се с парите и къщата, що им дал царят, па си и казвали: „Щом детето ни е белязано, с него няма да се случи нищо лошо, дето и да отиде. То ще се ожени за царската дъщеря.“
Царят отнесъл момчето, сложил го в една кошница и го хвърлил в реката. Но духовете на водата заобиколили детето и не пропуснали ни една капка да влезе в кошницата. Тя заплувала по реката и се спряла край една воденица, далече от престолния град.
Воденичарят, който бил излязъл да прегледа яза на реката, видял кошницата и я взел. Той нямал деца, та осиновил момчето. И той, и жена му го обикнали като свое.
Минали цели двадесет години.
Веднъж царят бил тръгнал на лов и се спрял при воденицата. Заваляло дъжд, силна буря се явила. Той влязъл във воденицата да се подслони. Воденичарят го поканил на обяд. Царят останал, понеже бурята все още не спирала.
На трапезата прислужвал синът. Царят го позагледал и момъкът му се много харесал: такъв хубав, умен и пъргав момък той виждал за пръв път.
— Син ли ти е този? — попитал той домакина.
— Син ми е — отвърнал воденичарят.
Но когато момъкът излязъл за нещо, рекъл тихо на царя:
— Намерен е, не е мой. Намерих го в една кошница в реката.
— Кога беше то?
— Има двадесет години оттогава.