Царят се замислил. Спомнил си за онова дете, което хвърлил в реката. И то било момче. Той го хвърлил тъкмо преди двадесет години.
— Ще искам От тебе една услуга — рекъл той на воденичаря. — Трябва да пратя писмо на царицата. Пусни тоя момък да го занесе.
— Добре — рекъл домакинът.
Царят написал писмо, в което поръчал на царицата да се разпореди да убият тайно момъка и да го погребат. Дал писмото на момъка и му заръчал да бърза.
Но момъкът забъркал пътя. Той навлязъл в една гора и се изгубил. Нямало и кого да пита, за да се оправи.
Стъмнило се. Той се лутал дълго, докле видял на едно място светлина. Тръгнал натам. Стигнал до една къщурка, чийто прозорец светел. Тропал, ала не му отворили. Бутнал вратата и влязъл.
В стаята седяла една баба, която предяла.
— Що дириш тук? — запитала го уплашено тя.
— Тръгнал съм да нося писмо на царицата — отвърнал момъкът. — Сбърках пътя и съм много уморен. Голямо добро ще ми направиш, ако ме пуснеш да преспя тук.
— Скоро си тръгвай, отдето си дошъл — викнала му бабата, — ако ти е мил животът. В тая колиба живеят разбойници. След малко ще си дойдат, и ще те убият.
— Нямам сили да вървя по-натам — казал момъкът. — Ще остана тук, па каквото ще да става.
И той сложил писмото на масата, легнал на пода и заспал. Разбойниците дошли и запитали бабата какъв е тоя момък. Тя им казала, каквото знаела за него.
Разбойниците отворили писмото, прочели го, па съжалили момъка и се надумали да подиграят царя. Написали друго писмо, в което пишели — щом пристигне момъкът, да го омъжат за царската дъщеря. Първото скъсали, а второто пъхнали в плика и го запечатали.
На заранта момъкът се събудил и поблагодарил на разбойниците за гостоприемството. Той си взел писмото, а те му показали пътя.
Като прочела писмото, царицата издала заповед да се изготви всичко за сватба. Момъкът бил толкова добър, хубав и любезен, че и княгинята го харесала и взела на драго сърце. Те заживели щастливо.
Малко след това дошъл царят.
Той останал като гръмнат, когато се научил за станалото.
— Кой ви е казал да правите сватба? — викнал той. Тогава царицата му показала писмото и рекла:
— Виж какво писмо ни прати по момъка. Прочети го. Изглежда, че си забравил.
Царят прочел писмото и видял, че почеркът прилича на неговия, но съдържанието е друго. Той повикал зетя си:
— Кой ти даде това писмо?
— Ти ми го даде, царю честити.
— Отварял ли си го?
— Не съм.
— В онова писмо, що ти бях дал аз, пишеше друго.
— Не знам. Трябва да са го сменили, додето съм спал — в къщата сред гората.
Царят решил да погуби зетя си.
Той му заповядал да отиде в Чудните планини и да му донесе три златни косъма ог главата на исполина, който царувал там. Той бил сигурен, че исполинът ще убие момъка.
— Ще ида — рекъл зет му.
Той се сбогувал с жена си и тръгнал.
Стигнал до вратите на един голям град. Крепостта се пазела от стража. Запитали го кой е и какъв занаят има.
— Воденичарски син съм — отвърнал той, — всичко мога да върша.
— Кажи ни тогава защо изворът сред площада в нашия град е пресъхнал. По-рано от него течеше вино, а сега не тече и вода. Ако ни кажеш причината, ще ти дадем два коня, натоварени с жълтици.
— Ще ви кажа — рекъл момъкът, — но на връщане. Пуснете ме, че бързам!
Те го пуснали.
Вървял що вървял, стигнал до втори град. И там стражите го запитали кой е и какво работи. И на тях момъкът отговорил същото.
— Кажи ни тогава защо ябълката сред градската градина не ражда? По-рано даваше златни ябълки, а сега няма и листа. Ако ни откриеш причината, ще ти дадем два коня с жълтици.
— На връщане ще ви кажа. Сега ме пуснете, че бързам! И тия го пуснали.
Стигнал до брега на голяма река. Лодкарят също го запитал кой е и какъв занаят има.
И на него царският зет отговорил същото, каквото бил казал на другите.
— Моля ти се тогава — рекъл лодкарят, — кажи ми докога ще стоя тук да превозвам хората. Не е ли време да дойде някой да ме смени?
— Ще ти кажа на връщане — казал царският зет. — Сега ме прекарай на другия бряг, че бързам.
Отвъд реката се издигали Чудните планини. На най-високия връх бил дворецът на златокосия исполин. Тоя дворец бил издълбан в скалите.
Момъкът влязъл. Исполинът не бил там. Майка му седяла на един голям мек стол и нижела бисери.
— Защо си дошъл? — запитала го тя.
— Трябват ми три косъма от главата на исполина — отвърнал той, — не ги ли занеса на тъста си, ще ми вземат главата.
— Син ми е много зъл. Щом те види, ще те убие. Но аз щети помогна. Ела подир мене!
Тя го завела в спалнята на исполина и му показала една дупка в скалата, под леглото.