Като приближил до селото, той решил да си опита за последен път късмета. Чувал бил, че една баба, на име Долорес, е голяма познавачка. Мнозина отивали при нея да им каже, ако имат нещо изгубено или открадното, къде е. И тя познавала. Но попът се подигравал и с нея, и с ония, които се допитвали до нея. Срещнал една жена и я запитал къде живее Долорес, познавачката.
Жената му показала къщата и го запитала:
— Защо ти е, дядо попе? Искаш да се посъветваш с нея ли?
— Не е твоя работа! — отсякъл попът.
Влязъл в двора. Там седял един кърпач и набивал клечки на една подметка. Попът слязъл от мулето и седнал да си почине на столицата. Съсипан бил от път.
— Добър ден, приятелю — казал той на кърпача. — Ще ли бъдеш тъй добър да извикаш Долорес?
— На драго сърце, дядо попе. Долорееес! Никой не отговорил.
— Можеш ли я извика още веднъж?
— Разбира се, дядо попе. Долорееееес! И тоя път се не обадил никой.
— Извини ме, приятелю, но, моля ти се, извикай я за последен път.
— Бива, бива. Долорееееееееес!
Но и на третия път се не отзовал никой. Попът станал и запитал кърпача:
— Сигурен ли си, че Долорес си е в къщи?
— О, не. Напротив, дядо попе. Тя замина още преди два месеца за Севиля.
Попът се ядосал:
— Защо тогава я вика три пъти, а ми не каза, че не била тука?
— Не се сърди, дядо попе! Ти запита ли ме дали е тука? Не. Ти ми поръча да я извикам и аз ти услужих. Вината си е твоя.
Попът разбрал, че и тук са се подиграли с него, но си преглътнал яда.
— Изгубил съм всяко уважение — си казал той. — И кърпачите се подбиват вече с мене.
Качил се на мулето и си отишъл в къщи. А тоя ден бил 31 май. Мулето препускало весело към обора, а дядо поп скръбно повтарял на ума си, както се клател на него:
Доминго се притекъл да снеме господаря си от седлото и да го пренесе на леглото. Като го видял полумъртъв и бледен, жълт като слама, той го запитал:
— Защо ми не кажеш, дядо попе, каква ти е мъката?
— Не е твоя работа. Остави ме на мира!
— Как да не е моя работа? Не мога вече да те гледам, че страдаш и се топиш. Колко хубаво беше едно време, когато ти бе най-дебелият човек в целия окръг. А сега… позволи ми да ти помогна, с каквото мога.
— Да ми помогнеш ли? Ти ли ще ми помогнеш?
— Че защо не, дядо попе? Недей мисли пък, че като съм клисар, та съм говедо. Нали знаеш, че малки колела карат големи коли?
Попът мълчал и само охкал от умора и мъка. Клисарят продължил:
— Най-после, дядо попе, няма защо да се преструвам, че не знам онова, което знам.
Попът го погледнал подозрително:
— Знаеш ли? Какво знаеш? Нищо не знаеш!
— Знам, че утре по улиците на Севиля едно магаре ще разнася…
— Млък! — викнал попът, като скочил. — Дума да не си казал повече, ако не искаш да те пребия!
— Защо, дядо попе? Не виждаш ли, че искам да те отменя? Пусни ме да отида аз при краля вместо тебе.
— Ти луд ли си? Нима можеш каза на краля колко струва, за колко време ще обиколи света и що мисли? И ако си знаел, защо ми не каза, ами ме остави да бия толкова път напразно?
— Нищо, дядо попе. Било, каквото било. Ако ти ме беше попитал, щях да ти кажа, но сега е вече късно. Гледай си работата! Аз ще наглася всичко. Утре заран ще отида на сеитба. Ти ще облечеш моите дрехи, а аз — твоите. Ти ще останеш на нивата да сееш, а пък аз ще вървя при краля. То се знае, че сеитбата не ще излезе добра, защото всеки занаят си търси майстора, ала — с божия помощ — и лошата сеитба все ще даде жътва. Аз ще се кача на мулето ти и ще отида в двореца, а ти стой на нивата, докле се върна, да не би да се узнае измамата. Кълна ти се, че ще те направя главен поп на столицата.
Свещеникът бил толкова измъчен и уморен, че му идело да се съгласи на всичко. За пръв път от дълго време насам той се наспал добре. На заранта направили, както било уречено. Доминго се явил в столицата. Пуснали го в двореца. Расото му стояло много хубаво.
Като го видял, кралят извикал:
— Боже господи! Колко си отслабнал, дядо попе, откак се разделихме! За един месец си се стопил. Можа ли поне да измислиш отговор на въпросите ми?
— Струва ми се, че съм успял, ваше величество.
— Много добре, отче! Кажи ми тогава колко струвам.
— Ваше величество струва 29 сребърника.
— 29 сребърника ли? — викнал кралят. — Не те ли е срам да оскърбяваш своя господар?