— Дотам ли се стигна — каза Нарицателят, — да стоим в края на леса, засаден от самия Сегой, и да си говорим как да се унищожим едни други?
— Да — каза Пазителят на шарките. — Онова, което не се променя твърде дълго, се самоунищожава. Гората е вечна, защото тя умира и умира, и така живее. Не ще позволя тази мъртва ръка да ме докосне. Или да докосне краля, който ни донесе надежда. Направен беше оброк и се направи чрез мен. Аз го изрекох — „Жена от Гонт“. Не ще допусна това слово да се забрави.
— Тогава дали да не идем на Гонт? — запита Билкарят, повлиян от страстта на Азвер. — Ястреба е там.
— И Тенар е там — каза Азвер.
— Може би надеждата ни е там — каза Нарицателят.
И се смълчаха, мъчейки се да стаят в себе си надеждата.
Ириан също се смълча, но нейната надежда се стопи, заменена от чувство за срам и за пълна нищожност. Това бяха храбри, мъдри хора, стремяха се да спасят всичко, което обичаха, ала не знаеха как да го сторят. А тя не можеше да сподели мъдростта им, не можеше да помогне с нищо в решенията им. Отдели се от тях, а те не забелязаха. Закрачи бавно към Туилбърн, там, където потокът се стичаше от гората в малък водопад. Водата беше грейнала под утринните лъчи на слънцето и весело ромонеше. Искаше й се да заплаче, но в плаченето хич я нямаше. Застана безмълвно и се загледа във водата, а срамът й бавно се превърна в гняв.
Върна се при тримата мъже и каза:
— Азвер.
Той се обърна сепнат към нея и пристъпи.
— Защо нарушихте своето Право заради мен? Честно ли беше към мен, която никога няма да мога да бъда това, което сте вие?
Азвер се намръщи.
— Вратарят те пусна, защото го помоли — каза той. — Аз те доведох при Дъбравата, защото листата на дърветата ми казваха твоето име много преди да дойдеш тук. „Ириан“, казваха, „Ириан“. Защо си дошла, не знам, но не е случайно. Призовникът също го знае.
— Може би съм дошла за да го унищожа. Той я погледна и не каза нищо.
— Може би съм дошла да унищожа Роук. Тогава светлите му очи лумнаха.
— Опитай!
Вдигнала високо глава, тя го прикова с поглед и цялото й тяло потръпна. Почувства се по-голяма от него, по-голяма от самата себе си, неизмеримо по-голяма. Можеше само да посегне с пръст и да го унищожи. А той стоеше пред нея дребен, смел в мимолетната си тленност, беззащитен. Ириан вдиша, дълго и предълго, и отстъпи.
Усещането за неимоверна сила се изцеди от нея. Леко извърна глава и сведе поглед надолу, изуми се като видя собствената си кафява ръка, загърнатия ръкав на ризата, тревата, прохладна и зелена около обутите й в сандали стъпала. Погледна отново Пазителя на шарките и отново видя пред себе си — крехко и уязвимо същество. Съжали го и го почете. Дощя й се да го предупреди за гибелта, надвиснала над него. Но нито думичка не можа да излезе от устата й. Обърна се и се върна при брега на потока, до малкия водопад. Там се смъкна и скри лицето си в шепи, за да го забрави, да забрави целия свят.
Гласовете на говорещите магове ромоняха като гласовете на бързея. Потокът редеше своите думи, а те — своите, но нито едните, нито другите бяха верните думи.
4. Ириан
Когато Азвер се върна при останалите мъже, на лицето му имаше нещо, което накара Билкаря да каже:
— Какво става?
— Не знам — отвърна той. — Може би не трябва да напускаме Роук.
— Вероятно не можем — каза Билкарят. — Ако Ветроключ заключи ветровете срещу нас…
— Аз се връщам, където съм — каза рязко Куремкармерук. — Не обичам да оставям себе си така, като стара обувка. Ще се върна при вас вечерта. — И изчезна.
— Бих искал да повървя малко под дърветата ти, Азвер — въздъхна Билкарят.
— Върви, Деяла. Аз ще остана тук.
Билкарят тръгна към Дъбравата. Азвер седна на грубата пейка, направена от Ириан, опря се на стената на къщата и погледна към девойката, свила се безмълвно малко по-нагоре край потока. Между тях и Големия дом на полето тихо блееха овце. Утринното слънце прежуряше.
Баща му го бе нарекъл „Боен пряпорец“. Дошъл бе на запад, оставяйки зад гърба си всичко познато. Истинското си име бе научил от дърветата на Горската обител и беше станал Пазител на шарките на Роук. През цялата тази година шарките на сенките и клоните, и корените, целият мълчалив език на неговата гора беше говорил за разруха, за престъпване, за промяна на всички неща. Знаеше, че това вече ги е сполетяло. Беше дошло с нея.
Тя беше под негова опека, под закрилата му, беше го разбрал още щом я видя. Дори да бе дошла, за да унищожи Роук, както му каза, той трябваше да й служи. Правеше го драговолно. Беше вървяла с него в гората — висока, непохватна, неустрашима; отмятала беше трънестите ръце на храстите с голямата си, грижлива длан. Очите й, кехлибаренокафяви като водата на Туилбърн в сянка, се бяха взирали във всичко; беше слушала; беше стояла в пълна кротост. Искаше му се да я опази и знаеше, че не би могъл. Дал й беше малко топлина, когато й стана студено. Нямаше какво друго да й даде. Тя щеше да иде там, където трябваше да иде. От опасност не разбираше. Мъдрост не притежаваше, освен невинността си, броня нямаше, освен яростта си. „Коя си ти, Ириан?“ — промълви той към нея, загледан как се е присвила като животно, затворено в своята немота.