Выбрать главу

Билкарят се върна от гората и поседя малко с него, без да проговори. По пладне тръгна към Големия дом, като обеща на заранта да се върне с Вратаря. Щяха да поканят останалите магове да се срещнат с тях в Дъбравата.

— Но той няма да дойде — рече Деяла, а Азвер кимна.

През целия ден се заседя при къщата на Видрата, без да изпуща Ириан от очи; накара я да хапне с него. Тя дойде при къщата, но след като се нахраниха, отново се върна при мястото си на брега на потока и остана да седи там неподвижно. И той също почувства тялото и ума си отпуснати и затъпели, и се опита да се отърси от това чувство, ала не можа. Помисли за очите на Призовника и тогава и на него му стана студено, студът го прониза целия, макар да седеше в щедрия зной на летния ден. „Управляват ни мъртъвци“ — помисли той и тази мисъл не го напусна.

Зарадва се, като видя Куремкармерук бавно да идва по брега на Туилбърн от север. Старецът газеше през потока бос, държеше обущата си в едната ръка, а високия жезъл в другата, и изръмжаваше, щом кракът му се подхлъзнеше по някой камък. Седна на отсамния бряг да си подсуши краката и да си обуе обущата.

— На връщане за Кулата — рече той — ще се возя. Наемам си кола, купувам си муле. Остарях, Азвер.

— Ела в къщата — подкани го Пазителят на шарките и сложи вода и храна за Нарицателя.

— Момичето къде е?

— Спи. — Азвер кимна към Ириан, която се беше свила в тревата до малкия водопад.

Дневният пек беше започнал да се смалява и по тревата от Дъбравата плъзнаха сенки, макар къщата на Видрата все още да беше огряна от слънчевите лъчи. Куремкармерук приседна на пейката с гръб до стената, а Азвер — на прага.

— Стигнахме до края — отрони в тишината старецът. Азвер кимна, в тишина.

— Какво те доведе тук, Азвер? — запита Нарицателят. — Често съм мислел да те попитам. Толкова път. Пък и в каргийските земи нямате магьосници.

— Нямаме. Но имаме нещата, от които е съставено магьосничеството. Вода, камъни, дървета, думи…

— Но не и думите на Сътворението.

— Не. Нито драконите.

— Никога?

— Само в старите приказки от най-далечния изток, от пустините на Хур-ат-Хур. Преди да е имало богове. Преди да е имало хора. Преди хората да станат хора, са били дракони.

— Виж, това е интересно — рече старецът и се понадигна. — Казах ти, че четях за драконите. Нали знаеш оная мълва, дето прелетели над Вътрешното море на изток, чак до Гонт. Това несъмнено ще да е бил Калесин, отвеждащ Гед у дома, поукрасена от моряци, за да стане хубавата приказка още по-добра. Но едно момче тук ми се закле, че цялото му село видяло летящи дракони тая пролет, западно от планината Онн. Тъй че почнах да чета стари книги, за да разбера кога са престанали да идват на изток от Пендор. И в един стар пелнийски ръкопис се натъкнах на твоята история, или нещо такова. Че хора и дракони били един и същи вид, но се скарали. Някои заминали на запад, други на изток, и станали два вида, и забравили, че някога са били едно.

— Ние отидохме още по на изток — каза Азвер. — Но знаеш ли как е пълководец на моя език?

— „Едран“ — отвърна уверено Нарицателят и се засмя. — Дракон…

След малко добави:

— Мога да проследя една етимология чак до ръба на ориста… Но си мисля, Азвер, че сега сме точно там. Няма да го надвием.

— Той има предимство — каза много сухо Азвер.

— Така е. Но дори да признаем, че е невероятно, да признаем, че е невъзможно… ако го надвием… ако се върне в смъртта и ни остави живи… какво ще правим? След това какво?

След дълго мълчание Азвер отвърна:

— Представа нямам.

— Твоите листа и сенки нищо ли не ти казват?

— Промяна, промяна — отвърна Пазителя на шарките. — Превращение.

Изведнъж вдигна очи. Овцете, които се бяха струпали край стобора, се пръснаха. Някой идеше насам по пътеката от Големия дом.

— Млади мъже — промълви задъхан Билкарят, след като се добра до тях. — Армията на Торион. Идат насам. Да вземат момичето. Да го прогонят. — Спря и си пое дъх. — Вратарят говореше с тях, когато тръгнах. Мисля, че…