Започна да мисли какво да направи и най-вече как трябва да го направи. Не беше сигурен дали той я е призовал, или тя самата бе дошла при него по своя воля; не знаеше как тя бе изрекла думата на Древната реч на него или чрез него. Не знаеше какво прави, нито тя какво прави, а беше почти убеден, че извършването на каквото и да било заклинание ще пробуди Гелък. Но накрая припряно и с боязън, защото подобни заклинания бяха почти мълва сред ония, които го бяха учили на чародейство, той призова жената в каменната кула.
Призова я в ума си и я видя така, както я беше видял там, в онова помещение, и я повика; и тя дойде.
Духът й стоеше малко извън паяжината на заклинанието, гледаше го вторачено и го виждаше, защото стаята изведнъж се изпълни с мека синкава светлина, светлина без явен източник. Подутите й разранени устни се извиха, но тя не проговори.
Проговори той, като й каза истинското си име:
— Аз съм Медра.
— Аз съм Аниеб — прошепна тя.
— Как можем да се освободим?
— Името му.
— Дори да го знаех… Когато съм с него, не мога да говоря.
— Ако съм с теб, мога да го използвам аз.
— Не мога да те повикам.
— Но аз мога да дойда — промълви тя.
Тя се озърна, а той вдигна очи нагоре. И двамата знаеха, че Гелък е почувствал нещо, разбудил се е. Видрата усети как се стегнаха невидимите връзки и как натежаха старите сенки.
— Ще дойда, Медра — каза тя. Протегна тънката си ръка, свита в юмрук, и я разтвори с дланта нагоре, сякаш му поднесе нещо. После изчезна.
Светлината си отиде с нея. Беше сам в тъмното. Хладната хватка на заклинанието го стисна за гърлото и го задави, овърза ръцете му, притисна дробовете му. Той се сви задъхан. Не можеше да мисли; не можеше да помни.
— Остани с мен — промълви той, ала не знаеше кому говори. Беше уплашен, а не знаеше от какво се бои. Но в тялото му, не в ума му, грееше някакво знание, което повече не можеше да назове, някаква увереност, която бе като малък светилник в ръцете му в лабиринт от подземни пещери. И той задържа очите си върху това зрънце светлина.
Връхлетяха го изтощителни, задушаващи сънища, но не можаха да го обсебят. Задиша дълбоко. Най-сетне заспа. Засънува дълги планински скатове, забулени от дъжд, и светлината, сияеща през дъжда. Засънува облаци, лазещи над брегове и острови, и един висок зелен хълм, който се издигаше в мъгла, и слънчев зрак в края на морето.
Магьосникът, наричащ себе си Гелък, и пиратът, наричащ себе си „крал Лоусън“ бяха заедно от години. Всеки от двамата крепеше другия, всеки усилваше мощта на другия с убеждението, че другият е негов слуга.
Гелък беше убеден, че без него дрипавото кралство на Лоусън скоро ще рухне и някой вражески магьосник ще заличи „краля“ от лика на земята с половин заклинание. Но оставяше Лоусън да се държи като господар. Пиратът беше удобен за магьосника, свикнал да му осигуряват всичко, от което имаше нужда, със свободно време и безкраен приток от роби за нуждите и опитите му. Беше лесно да поддържа защитите, които бе вдигнал над Лоусън и неговите набези, оковаващите заклинания, които бе изградил по местата, където се трудеха робите или се съхраняваха съкровищата. Виж, създаването на тези заклинания беше друга работа, дълъг и упорит труд. Но те вече си бяха на мястото и нямаше нито един магьосник в Хавнър, който да е способен да ги развали.
Гелък никога не беше срещал човек, от когото да се бои. Неколцина чародеи, достатъчно могъщи, за да го обезпокоят, бяха пресичали пътя му, но никога не бе познавал магьосник със сила, равна на неговата.
Напоследък, навлизайки дълбоко в загадките на една книга на познанието, донесена му от остров Уей от един от пиратските главатари на Лоусън, Гелък беше станал безразличен към повечето изкуства, които бе научил или които сам беше открил. Книгата го убеждаваше, че всички те са само бледа сянка или намек за едно по-велико майсторство. Така както един истински елемент държи под свой контрол всички вещества, така и едно истинско познание съдържаше в себе си всички останали. Навлизайки все по-дълбоко в това майсторство, той разбираше, че занаятът на магьосниците е толкова груб и фалшив, колкото титлата и властта на Лоусън. Слееше ли се в едно с истинския елемент, той щеше да се превърне в истински крал. Единствен сред хората, той щеше да изрича словата на създаването и на развалянето. Драконите щяха да му служат като кучета.
В младия намирач той виждаше сила, необучена и несръчна, която можеше да използва. Трябваше му много повече живак, отколкото имаше, и затова му трябваше откривател. Откриването беше низше изкуство. Самият Гелък никога не беше го практикувал, но не му беше трудно да разбере, че младокът притежава дарбата. Щеше да е добре да научи истинското име на младежа, за да е сигурен, че го държи подвластен на волята си. Въздъхна при мисълта за времето, което трябваше да задели за обучението на момчето в това, за което беше добро. А след това оставаше рудата да се извлече от земята и металът да се пречисти. Както винаги, умът на Гелък скачаше необуздано през всички препятствия и пречки към възхитителните тайни зад тях.