В книгата на познанието от Уей, която винаги носеше със себе си в запечатана със заклинание кутия, имаше пасажи, засягащи истинския пречистващ огън. След като ги проучи, Гелък разбра, че щом събере достатъчно чист метал, следващата стъпка трябва да е да го пречисти още повече, докато не се превърне в Лунното тяло. Беше разбрал тайнствения език на книгата в смисъл, че за да се пречисти чистият живак, огънят трябва да се накладе не само с дървета, а и с човешки трупове. Докато препрочиташе и размисляше същата тази нощ над думите в стаята си, той открои още едно възможно тяхно значение. От думите на древното познание винаги можеше да се извлекат други значения. Навярно книгата искаше да каже, че трябва да има приношение не само на жалка плът, но също и на низш дух. Големият огън на кулата трябваше да гори не мъртви тела, а живи. Живи и в пълно съзнание. Чистота, извлечена от смрад; благодат, извлечена от болка. Всичко това беше част от великия принцип, съвсем ясен, след като бъде разбран. Сигурен беше, че е прав, най-сетне беше разбрал техниката. Но не биваше да бърза, трябваше да е търпелив, да се убеди напълно. Той обърна на друг пасаж, сравни го с предишния и продължи да размишлява над книгата дълго през нощта. Веднъж за миг нещо отвлече вниманието му, някакво нахлуване в най-външните предели на съзнанието му; беше момчето, опитваше се да приложи някаква хитринка. Гелък изрече нетърпеливо една-единствена дума и се върна към чудесата на царството на Всекраля. Така и не забеляза, че младежът се е освободил от пленническите му сънища.
На другия ден нареди на Лизача да му доведе момчето. Очакваше с нетърпение да го види, да бъде добър с него, да го учи, да го поласкае малко като вчера. Седна с него на слънцето. Гелък обичаше деца и животни. Обичаше всякакви красиви неща. Беше приятно да има до себе си едно младо същество. Наивното възхищение на Видрата беше толкова мило, колкото несъзнаваната от самия него сила. Робите бяха досадни със своята немощ, с коварството си и с грозните си, болнави тела. Разбира се, Видрата беше негов роб, но нямаше нужда момчето да го знае. Можеха да бъдат учител и чирак. Ала чираците са вероломни, знаеше Гелък — помнеше собственото си чирачество. Младежът беше силен и твърде рано поумнял; трябваше да внимава с него и да го държи по-строго под контрол. Баща и син, това можеха да са двамата с Видрата. Трябваше да накара момчето да го нарича „татко“. Напомни си, че трябва да научи истинското му име. Имаше най-различни начини да го направи, но най-простият, тъй като момчето вече беше под негов контрол, бе да го попита.
— Какво ти е името? — рече той, взрян напрегнато във Видрата.
Последва малко умствена съпротива, но устата се отвори и езикът се раздвижи:
— Медра.
— Много добре. Много добре, Медра — каза магьосникът. — Можеш да ме наричаш „татко“.
— Трябва да намериш Червената майка — каза той ден по-късно. Седяха един до друг пред схлупените работнически бараки. Есенното слънце бе топло. Магьосникът беше свалил коничната си шапка и гъстата му сива коса се вееше около лицето му. — Знам, че си им намерил онова малко петно да го копаят, но в него няма повече от няколко капки. Не си струва да се горят дърва за толкова малко. Щом ще ми помагаш и щом ще те уча, трябва да се постараеш малко повече. Мисля, че знаеш как. — Усмихна се на Видрата. — Нали?
Видрата кимна.
Все още беше потресен, стъписан от лекотата, с която Гелък го бе принудил да си каже името, което осигуряваше на чародея върховна и окончателна власт над него. Вече нямаше никаква надежда, че ще може по какъвто и да било начин да се опълчи на Гелък. Предната нощ бе изпаднал в пълно отчаяние. Но после в ума му беше дошла Аниеб. Беше дошла сама, по своя воля, както тя си знаеше. Той не можеше да я призове, не можеше дори да помисли за нея, а нямаше и да посмее да го направи, след като Гелък знаеше името му. Но тя идваше дори когато той беше с чародея, не като призрак, а като присъствие в ума му.
Трудно му беше да си дава сметка за нея през приказките на магьосника и неизменните, полусъзнавани удържащи заклинания, заплитащи около него своя мрак. Но когато успя да го направи, беше не толкова като че ли тя е с него, колкото все едно, че тя е той, или че той е тя. Виждаше през нейните очи. Гласът й говореше в ума му, по-силен и по-ясен от гласа и заклинанията на Гелък. Той виждаше през нейните очи и мислеше с нейния ум. И започна да разбира, че магьосникът, напълно сигурен в това, че притежава тялото му и душата му, се отнася небрежно към заклинанията, които го обвързаха към неговата воля. Едно обвързване е връзка. Той — или Аниеб в него — можеше да проследи връзките на заклинанията на Гелък дълбоко в магьосническия ум.