— Откъде познаваш този Дом?
— Видях го.
— Къде? Близо ли е?
Видрата кимна.
— В земята ли е?
„Кажи му каквото той вижда“, прошепна Аниеб в ума на Видрата и той заговори:
— През мрака тече един поток, над бляскав покрив. Под покрива е Домът на Краля. Покривът стои високо над пода, на високи стълпове. Подът е червен. Всички стълпове са червени. На тях има блестящи руни.
Гелък затаи дъх. И после рече много тихо.
— Можеш ли да разчетеш руните?
— Не мога. — Гласът на Видрата беше беззвучен. — Не мога да отида там. Никой не може да влезе там телесно, само Кралят. Само той може да разчете каквото е написано.
Бялото лице на Гелък беше станало още по-бяло; челюстта му леко потръпна. Изведнъж той се надигна рязко, както правеше винаги.
— Заведи ме там — каза той. Мъчеше се да се овладее, но толкова властно принуди Видрата да стане и да тръгне, че младежът залитна и едва не падна. После тръгна напред, вкочанено и тромаво; мъчеше се да овладее тласкащото го страстно желание да забърза.
Гелък крачеше енергично до него и често го хващаше за ръката.
— Насам — няколко пъти каза той. — Да, да! Точно това е пътят. — Но вървеше след Видрата. Допирът и заклинанията му го бутаха напред, тласкаха го, но в посоката, която Видрата беше избрал.
Подминаха топилната кула, минаха покрай старите шахти и новата и продължиха по дългата долина, където Видрата бе отвел Лизача първия ден, в който се озова тук. Беше вече късна есен. Храстите и проскубаната трева бяха посърнали и сухи, а вятърът шумеше в последните неокапали листа на унилите дървета. Вляво между гъстия върбалак течеше плитко поточе. Гаснещата предвечерна светлина мяташе дълги сенки по полегатите хълмове.
Видрата съзнаваше, че наближава мигът, в който може да се освободи от Гелък: в това се бе уверил още предната нощ. Знаеше също така, че в същия този миг можеше да надвие Гелък, да го лиши от всичката му сила, стига магьосникът, тласкан от виденията си, да забрави да се пази… и стига той да успее да научи името му.
Заклинанията на магьосника все още свързваха умовете им в едно. Видрата се напрегна напористо да проникне в ума на Гелък, да потърси истинското му име. Но не знаеше къде да гледа, нито как да гледа. Той беше откривател, но още не познаваше занаята си; единственото, което можеше ясно да види в мислите на Гелък, бяха страници от някаква книга на познанието, изпълнени с безсмислени думи, както и видението, което беше описал — просторен дворец от червени стени, където по пурпурните колони танцуваха сребърни руни. Но Видрата не можеше да прочете книгата, нито пък руните. Никога не се беше учил да чете.
Двамата с Гелък се отдалечаваха от кулата и от Аниеб и нейното присъствие понякога отслабваше и избледняваше. Видрата не смееше да я призове.
Вече само на няколко крачки пред тях се намираше мястото, където отдолу, изпод земята, на две-три стъпки под повърхността, пълзеше и се просмукваше тъмна вода през меката земя над пласта слюда. Под него се разтваряше кухината със залежа киновар.
Гелък беше почти изцяло погълнат от собственото си видение, но тъй като умът му бе свързан с този на Видрата, виждаше отчасти и онова, което виждаше Видрата. Той спря и стисна младежа над лакътя. Ръката му се тресеше от възбуда.
Видрата посочи издигащия се пред тях нисък склон.
— Домът на Краля е там.
Тогава вниманието на Гелък напълно се откъсна от него и се прикова в хълма и образа, който виждаше в недрата му. В този момент Видрата можа да призове Аниеб. Тя мигом се появи в ума и в съществото му и остана с него.
Гелък стоеше неподвижен, но треперещите му ръце бяха стиснати в юмруци, високото му тяло цялото се гърчеше и потръпваше като на хрътка, която иска да продължи преследването, а не може да улови миризмата. Беше объркан. Виждаше пред себе си хълмистия склон с тревата и храстите, огрян от последните слънчеви лъчи, но вход нямаше. Тревата растеше от чакълестата пръст; гладка, ненакърнена земя.
Макар Видрата да не помисли думите, Аниеб заговори с неговия глас, същия слаб и приглушен глас:
— Само Господарят може да разтвори вратата. Само Кралят притежава ключа.
— Ключа — повтори Гелък.
Видрата стоеше неподвижен, отчужден, също както Аниеб беше стояла в залата на върха на кулата.
— Ключът — настойчиво каза Гелък.
— Ключът е името на Краля.