Беше скок в тъмното. Кой от двамата го изрече?
Гелък стоеше напрегнат и треперещ, все така объркан.
— Туррес — назова след малко той, почти шепнешком.
Вятър лъхна в сухата трева.
Магьосникът веднага тръгна напред с блеснали очи и извика:
— Разтвори се пред името на Краля! Аз съм Тинарал!
И ръцете му се задвижиха в бърз и властен жест, сякаш разтваряха тежка завеса.
Склонът пред него потрепера, загърчи се… и се разтвори. Разцепът в него се вряза дълбоко в земната твърд и се ушири. От него заблика вода и потече в нозете на чародея.
Той се дръпна назад, вторачи се и направи рязък жест, който отвя бликналия поток нагоре и встрани на облак от пръски, като издухан от силен вятър фонтан. Разцепът в земята навлезе още по-надълбоко и разкри слюдения пласт. Блестящият камък се сцепи с рязък, късащ мозъка звук. Отдолу цареше мрак.
Магьосникът пристъпи напред.
— Идвам — промълви той с нежния си, пълен с радост и триумф глас и безстрашно навлезе в зейналата в земята рана, а около ръцете и главата му засия нимб от бяла светлина. Но щом стигна до ръба на кухината и не видя склон, нито стъпала, се поколеба — и в този миг Аниеб извика с гласа на Видрата:
— Тинарал, пропадни!
Чул думите, магьосникът залитна обезумял, понечи отчаяно да се обърне, но изгуби равновесие и полетя надолу в мрака, пурпурният му халат се изду и като падаща звезда изтля вълшебната светлина около него.
— Затвори се! — извика Видрата, паднал на колене, с опрени в земята длани, на раздраната уста на процепа. — Майко, затвори се! Изцери се, стани цяла! — Умоляваше я, молеше я, изричаше слова на Езика на сътворението, които не беше знаел преди да ги изрече. — Майко, стани отново цяла! — повтори и потрети, и ранената земя застена и се раздвижи, събра се и се изцери.
Остана само една тънка червеникава черта, като белег в пръстта и чакъла, и изтръгнатата с корен трева.
Вятърът разбърка сухите листа и кривите клони на храстите. Слънцето се беше скрило зад хълма и прииждаше ниска сива грамада облаци.
Видрата се сви и в подножието на хълма, сам.
Облаците потъмняха. Дъжд премина над долинката и закапа по пръст и трева. Над облаците слънцето слизаше по западното стълбище на светлия небесен дом.
Накрая Видрата се сепна и се надигна. Беше мокър, измръзнал и озадачен. Защо беше тук?
Беше изгубил нещо и трябваше да го намери. Не знаеше какво е загубил, но то се намираше в огнената кула, мястото, където каменните стъпала водеха през пушеци и пари. Трябваше да отиде там. Затътри се уморено към долината.
Не помисли да се крие или да се пази. За щастие, наоколо не се мяркаха надзиратели; пазачите тук бяха малко и не бяха бдителни, защото магьосническите заклинания държаха затвора здраво затворен. Сега заклинанията ги нямаше, но хората в кулата не знаеха това и продължаваха изнурителния си труд под още по-тежкото заклинание на безнадеждността.
Видрата подмина купола на топилнята със суетящите се около нея роби и бавно започна да се изкачва по кръжащите, тъмнеещи и вонящи стъпала към най-горното помещение.
Тя беше там — болната жена, която можеше да го изцери, бедната жена, която държеше съкровището, непознатото същество, което беше самият той.
Той застана мълчаливо на прага. Тя седеше на каменния под до ръба на шахтната пещ, слабото й тяло бе сивкаво и потъмняло като камъните. Брадичката и гърдите й бяха лъскави от слюнката, която течеше от устата й. Той помисли за водния извор, потекъл от разранената земя.
— Медра — промълви тя. Подутата й уста не можеше да говори ясно. Той коленичи пред нея, хвана ръцете й и я погледна.
— Аниеб. Ела с мен.
— Искам да се върна у дома.
Той й помогна да стане. Не направи заклинание, което да ги пази или скрие. Беше изразходвал силата си докрай. А макар в нея да се таеше голяма магическа мощ, която я беше водила с него по всяка стъпка на онова странно пътуване в долината и бе подвела магьосника да каже името си, тя не владееше никакви изкуства, нито заклинания, а и не беше й останала капчица сила.
Въпреки това никой не им обърна внимание, все едно че бяха загърнати в закриляща магия. Двамата слязоха по витото стълбище, излязоха от кулата, подминаха окаяните бараки и напуснаха мините. Тръгнаха през горите към подножията, криещи върховете на Онн от низините на Самори.
Аниеб вървеше много по-енергично и бързо, отколкото изглеждаше възможно за жена, толкова измършавяла от глад и съсипана от отровите. Крачеше почти гола под вледеняващия дъжд. Беше вложила цялата си воля в това да продължава напред; не мислеше за нищо друго, дори за него. Но физически беше тук, с него, и той усещаше присъствието й толкова остро и странно, колкото при първото й отзоваване на повика му. Дъждът се стичаша по голата й глава и тяло. Той я накара да спре и й даде да облече ризата му. Беше го малко срам, защото беше мръсна от толкова седмици носене. Тя се остави да й я навлече през главата, след което веднага продължи напред. Не можеше да крачи бързо, но вървеше стабилно, с приковани в коловозите пред тях очи. Свечери се и под дъждовните облаци вече не можеха да виждат къде стъпват.