Выбрать главу

преобразил се, името сменил,

но си останал същият.

И тъй си водата тече и тече,

и тъй си водата тече.

Един зимен следобед на брега на река Онева, където тя се стича в северната извивка на Големия залив на Хавнър, в разкаляния пясък застана мъж: мъж, облечен бедно и бедно обут, слаб мургав мъж с тъмни очи и с толкова гъста коса, че го засланяше от дъжда. Над ниските брегове при устието на реката валеше — тънкият, хладен и унил дъжд на онази сива зима. Дрехите му бяха прогизнали. Той се изгърби, обърна се и се запъти към струята дим, виеща се над някакъв комин далече долу край брега. Зад него останаха дирите на четирикрака видра, излязла от водата, и дирите от два мъжки крака, отдалечаващи се от нея.

Къде е влязъл тогава, песните не разказват. Казват само, че е скитал, „скитал се дълго от една земя в друга“. Ако е тръгнал покрай брега на Великия остров, в много от онези селца е могъл да намери стопанка или мъдра жена, или заклинател, който да познае знака на Ръката и да му помогне; но с Хрътката по следите му, най-вероятно е оставил Хавнър при първа възможност, отплавал е като прост моряк на някоя рибарска гемия от Проливите на Ебавнор, или пък на търговски кораб от Вътрешно море.

На остров Арк, както и в Орими на Хоск, а и по Деветдесетте острова още се пазят разкази за някакъв мъж, който дошъл да търси земя, в която хората помнят справедливостта на кралете и честта на чародеите, и той наричал тази земя „Острова на Моред“. Не е известно дали тези разкази се отнасят за Медра, защото той вървял по пътя си под много имена и едва ли повече изобщо се е наричал Видрата. Станало така, че пропадането на Гелък не свалило Лоусън. Пиратът-крал си имал други наемни магьосници, сред тях и един мъж, когото наричали Ранобудника, който със сигурност е искал много да залови младия бунтовник, надвил своя господар Гелък. А Ранобудника разполагал с чудесна възможност да го залови. Властта на Лоусън се простирала по целия Хавнър и на север от Вътрешното море, укрепвала с годините; а пък нюхът на Хрътката бил остър както винаги.

Може би тъкмо за да се измъкне от преследвачите си, Медра стигнал до Пендор, далече на запад от Вътрешното море, а може и някаква мълва сред жените на Ръката на Хоск да го е отпратила натам. Пендор бил богат остров, преди да го опустоши драконът Йевод. Където и да е стигал Медра, трябва да е заварвал земи в положението на Хавнър или по-зле, потънали във войни, опустошени от набези и пиратство, полята буренясали, градчетата — гъмжащи от крадци. Може би в началото е мислел, че на Пендор е намерил „Острова на Моред“, защото градът бил красив и мирен, а гражданите му живеели в изобилие.

Там той срещна един маг, старец с прозвище Хайдрейк, чието истинско име се е изгубило. Когато Хайдрейк чу приказките му за „Острова на Моред“, се усмихна и го погледна тъжно, и поклати глава.

— Не е тук — рече той. — Не е това. Владетелите на Пендор са добри хора. Помнят кралете. Не се стремят към войни и плячка. Но пращат синовете си на запад, да ловят дракони. За забавление. Сякаш драконите от Западния разлив са патици или гъски за лов. Нищо добро няма да излезе от това.

Хайдрейк с радост взе Медра за свой ученик.

— Мен на занаята ме научи един маг, който на драго сърце ми предаде всичко, което знаеше, а аз така и не намерих човек, комуто да предам това знание, докато не дойде ти — каза той на Медра. — Идват младите при мен и викат: „Че каква му е ползата? Злато можеш ли да намериш?“, викат. „Можеш ли да ме научиш как да превръщам камъните в диаманти? Можеш ли да ми дадеш меч, който да убива дракон? Каква е ползата да си бъбрим за равновесието на нещата? Няма файда в това“, викат. Файда нямало! — И старецът се разбъбри за глупостта на младите и за злините на днешните времена.

Когато се стигна до ученето на това, което знаеше, той се оказа неуморим, щедър и настойчив. За първи път Медра получи представа за магията не като за низ от странни дарби и безразсъдни действия, а като за изкуство и занаят, които може истински да се усвоят само с продължително усърдие и да се използват както подобава след дълги упражнения — въпреки че и тогава те така и не изгубиха своята странност. Майсторството на Хайдрейк в заклинания и чародейство не беше по-голямо от това на ученика му, ала в ума си той беше прояснил представата за нещо много по-голямо, за целостта на познанието. И точно това го правеше маг.

Докато го слушаше, Медра си мислеше как двамата с Аниеб бяха вървели в тъмното под дъжда, водени от бледото сияние, което им сочеше само следващата стъпка, която можеха да направят, и как бяха погледнали нагоре към червеното планинско било по изгрев слънце.