Тъй че да практикуваш чародейство станало опасно, освен под опеката на силен боен вожд; а и тогава, ако магьосникът срещнел някой, чиято мощ е по-голяма от неговата, можел да бъде унищожен. А пък ако някой магьосник престанел да се пази от простолюдието, то простите люде също можели да го унищожат, стига да съзрат в него извора на най-тежките злини, които са ги сполетели и да видят в него зло същество. В ония години в умовете на повечето хора всяка магия била черна.
Тъкмо по това време селското чародейство и най-вече женското вещерство придобили мрачна слава, която се е закрепила и до днес. Вещиците плащали скъпа цена за изкуствата, които смятали за свои. Грижата за бременни животни и жени, бабуването, ученето на песни и обичаи, плодородието и обработката на ниви и градини, строежът и грижата за къща и покъщнина, копаенето на руда и метал — тези значими неща винаги са били под грижата на жените. Вещиците споделяли помежду си богати и древни знания за заклинания и магии, които да осигурят добрия изход от такива начинания. Но когато нещата потръгнели на зле при раждане или на полето, вината за това се вменявала на вещиците. А нещата по-често потръгвали на зле, отколкото на добре, заради воюващите магьосници, безскрупулно използващи отрови и проклятия в търсене на бързо надмощие, без да мислят за последствията. Те причинявали суша и град, главня по посевите, пожарища и болести, а зарад тях била наказвана селската вещица. А тя не разбирала защо магията й за изцерение карала раната да забере, защо детето, на чието раждане е бабувала, идва на света малоумно, защо от благословията й сякаш семето в браздата изгаря и ябълката линее. Но за тези злини все някой трябвало да бъде виновен: а вещицата или заклинателят били подръка, току сред селото или паланката, а не в замъка или твърдината на местния боен водач, непазени от въоръжени мъже и защитни заклинания. Давели заклинатели и вещици в отровените кладенци, изгаряли ги в посърналите нивя, живи ги изгаряли, за да станела наново тучна мъртвата земя.
Така практикуването на тяхното знание и учение станало гибелно. Ония, що се залавяли с него, много често били вече отритнати, сакати, недъгави, без близки, стари — жени и мъже, без нищо за губене. Мъдрият мъж и мъдрата жена отстъпили място на изгърбената, тътреща се фигура на безсилния селски заклинател, с неговото евтино шарлатанство, и на грозната уродлива вещица с нейните отвари за усилване на похотта, на ревността и на човешката злост. А детската дарба за магия станала нещо страшно, което трябвало да се крие.
Това е приказка за онези времена. Отчасти тя е събрана от „Книга за мрака“, а отчасти — от Хавнър, от планинските стопанства на Онн и горските земи на Фалиерн. Един разказ може да бъде сглобен от такива откъслеци и макар да изглежда съшит с бели конци, съставен наполовина от мълва и наполовина от догадки, може да се окаже достатъчно достоверен. Това е сказание за основаването на Роук, а ако Повелителите на Роук твърдят, че не е станало така, нека тогава самите те разкажат как точно е станало. Че над времето, когато за първи път Роук се превърнал в Острова на Мъдрите, лежи облак, и може тъкмо мъдрите мъже да са го поставили там.
2. Видрата
Видра живяла в нашта река,
вид всякакъв смъртен изяждала тя,
и правела странни и тайни магии,
мълвяла и драконски, и както ние.
И тъй си водата тече и тече,
и тъй си водата тече.
Видрата бил син на лодкостроител, който работел в доковете на Голямото пристанище Хавнър. Така го нарекла майка му, селска жена от село Ендлейн, скътано в северозападните подножия на Онн. Дошла в големия град да си търси работа, подобно на мнозина други. Скромни хорица със скромен поминък в тревожни времена, лодкостроителят и семейството му все гледали да не се набиват на очи, че да не си докарат беля. И тъй, щом се разбрало, че момчето има магьосническа дарба, баща му се опитал да му я избие.
— Все едно да биеш облак — ще завали — рекла майката на Видрата.
— Гледай да не му набиеш зло — казала леля му.
— Гледай той да не те нашиба с каиша вместо ти него с някоя магия! — рекъл чичото.
Но момчето не въртяло никакви номера на баща си. Поемало си боя мълчаливо и се учело да крие дарбата си.
За него самия не изглеждало кой знае какво. Толкова лесно било да накара в тъмна стая да блесне сребриста светлина или да намери изгубена игла, като си помисли за нея, или да оправи крива сглобка само като прокара длани по дървото и му поговори, че не можел да разбере защо вдигат толкова врява за такива дребни неща. Но баща му се гневял за „преките“ му подходи и дори веднъж го зашлевил през устата, докато говорел на дървото, и настоял да си върши работата само със сечивата и да мълчи.