— И като почукаш, идва някакъв човек, най-обикновен на вид. И те изпитва. Трябва да кажеш определена дума, като пропуск, преди да те пусне вътре. Ако не я знаеш, изобщо не можеш да влезеш. Но ако те пусне, тогава отвътре виждаш, че вратата е съвсем различна — направена е от рог, с изваяно на него дърво, а пък рамката е направена от зъб, зъб от дракон, който е живял много, много преди Ерет-Акбе, преди Моред, още преди да е имало хора в Землемория. Имало е само дракони в началото. Тоя зъб го намерили на планината Онн, в Хавнър, в центъра на света. А листата на дървото са изваяни толкова тънки, че светлината струи през тях, ала вратата е толкова здрава, че затвори ли я Вратарят, никакво заклинание не може да я отвори. А после Вратарят почва да те води от коридор на коридор, докато не се объркаш съвсем, и изведнъж излизаш под открито небе. В двора с фонтана, най-вътре в Големия дом. И там ще те чака Великият маг, стига да е там…
— Продължавай — измърмори вещицата.
— Е, той всъщност само това ми разказа, засега — каза Драгънфлай, връщайки се отново в кроткия сенчест пролетен ден и безкрайната познатост на селския път, предния двор на Роза и седемте й овце, пасящи по хълма Ириан и към бронзовите корони на дъбовете. — Много внимава как говори за Повелителите.
Роза кимна.
— Но ми разказа за някои от учениците.
— Е, това не вреди.
— Не знам — сви рамене Драгънфлай. — Да слушаш за Големия дом е чудесно, но си мислех, че хората там ще са… не знам. Разбира се, повечето от тях са момчета, когато отидат там. Но мислех, че трябва да са… — Погледът й се зарея към овцете по хълма, а лицето й се угрижи. — Някои от тях направо са лоши и глупави — продължи тя тихо. — Влизат в училището, защото са богати. И учат там само за да станат още по-богати. Или да се сдобият с власт.
— Е, ами така ще е то — каза Роза. — Че за к’во друго да ходят там?
— Но силата — както ти ми казваше — не е същото като да караш хората да правят каквото искаш, или да ти плащат…
— Не е ли?
— Не!
— Щом една дума може да изцери, значи друга може да нарани — каза вещицата. — Щом ръка може да убие, ръка може и да изцери. Само калпавата кола върви в една посока.
— Но на Роук те се учат да използват силата за добро, не за зло, не с корист.
— Всичко е с корист, тъй или инак, мен ако питаш. Хората трябва да живеят. Но какво ли знам аз? Аз си изкарвам хляба, като правя каквото знам да правя. Не се бъркам в големите изкуства, в опасните занаяти, като призоваване на мъртъвци. — И Роза направи знака за отблъскване на изречената опасност.
— Всичко е опасно — промълви Драгънфлай и този път се загледа през овцете, хълма, дърветата — в едни стаени дълбини, безцветна и огромна празнота като ясното небе преди изгрев.
Роза я наблюдаваше. Даваше си сметка, че не знае коя е Ириан, нито какво би могло да излезе от нея. Едра, силна, непохватна, неука, невинна, гневна — да. Но още докато беше дете, Роза бе забелязала у нея нещо много повече, нещо далече надхвърлящо това, което бе тя. А когато Ириан зарееше поглед като сега, далече от околния свят, като че ли пристъпяше в онова място или време, в което беше над самата себе си, отвъд всичко, познато на Роза… В такива моменти Роза се боеше от нея и се боеше за нея.
— А ти внимавай — каза мрачно вещицата. — Тъй е, всичко е опасно, а най-вече да се забъркваш с магьосници.
Заради обичта, уважението и доверието, Драгънфлай не можеше да пренебрегне едно такова предупреждение от Роза; но просто не можеше да възприеме Слонова кост като опасност. Не го разбираше, но просто не можеше да си представи, че трябва да се бои точно от него. Стараеше се да се държи почтително с него, но беше невъзможно. Смяташе, че е умен и доста хубав, но не го ценеше кой знае колко, освен заради нещата, които можеше да й каже. Знаеше какво иска да научи и лека-полека той й го каза, а то не беше точно онова, което тя искаше да научи, но искаше да научи още повече. Той беше търпелив с нея, а тя му беше благодарна за търпението и съзнаваше, че умът му сече по-бързо от нейния. Понякога той се усмихваше на невежеството й, но нито веднъж не й се подигра, нито я укори за това. Също като вещицата обичаше да отговаря на въпроса с въпрос; ала отговорите на Роза винаги се оказваха нещо, което тя винаги бе знаела, докато неговите отговори се оказваха неща, каквито никога не беше си представяла, и по един стъписващ, нежелан и дори болезнен начин променяха убежденията й.
Ден подир ден, както си говореха в старата конюшня на Ирия, където се срещаха, тя го разпитваше, а той й отговаряше още и още, макар и неохотно, и все частично; пазеше си учителите, прецени тя, мъчеше се да защити светлия образ на Роук, докато един ден не се предаде пред настойчивостта й и най-сетне не заговори свободно.