— Това е наше — рече Слонова кост, а корабовладелецът отвърна:
— За град Хорт заминава. А Драгънфлай каза тихо:
— От Ирия.
И погледна през рамо към сушата. Това беше единственият път, когато Слонова кост я видя да поглежда назад.
Корабният ветроловец се качи на борда малко преди да отплават. Не беше роукски магьосник, а някакъв обрулен от морския вятър човек в протрито моряшко наметало. Слонова кост размаха „тоягата“ си за поздрав. Заклинателят го изгледа от глава до пети и рече:
— На тоя кораб с времето работи един човек. Ако не съм аз, се махам.
— Аз съм просто пътник, господине. С радост оставям ветровете в твоите ръце.
Заклинателят погледна Драгънфлай, която стоеше права като дърво и мълчеше.
— Добре — отрони той и това бе последната дума, която каза на Слонова кост.
По време на пътуването обаче той говори няколко пъти с Драгънфлай, което попритесни Слонова кост. Невежеството и доверчивостта й можеше да й навредят, а оттам — и на него. Какво толкова си приказвали, попита я той, а тя му отвърна:
— Какво ще стане с нас. Той я зяпна.
— С всички нас. От Уей и Фелкуей, и от Хавнър, и Уотхорт, и Роук. Казва, че когато крал Лебанен трябвало да бъде коронясан, миналата есен, повикал от Гонт стария Върховен маг да дойде и да му даде короната, ала той отказал. А нов Върховен маг няма. Затова кралят си сложил короната сам. А според някои това е грешно и той няма законно право на трона. Но според други сега самият крал е Върховен маг. Обаче той не е магьосник, а само крал. Тъй че, според трети, тъмните времена отново щели да дойдат, след като няма ред и справедливост, а магьосничеството се използва за зли цели.
Слонова кост помълча стъписан.
— И този стар ветроловец казва всичко това?
— Всички го говорят, мисля — отвърна с мрачна откровеност Драгънфлай.
Но ветроловецът поне си знаеше работата. „Морската видра“ пореше бързо на юг. Срещаха летни шквалове и вълни с бели гребени, но не и буря или опасен вятър. Отбиха се и взеха товар от пристанищата по северния бряг на Оу, на Илиен, Ленг, Камери и Оупорт, а сетне поеха на запад да откарат пътниците до Роук. И щом обърнаха на запад, Слонова кост усети празнота в стомаха си, защото много добре знаеше колко добре се пази Роук. Знаеше, че нито той, нито ветроловецът ще могат да обърнат роукския вятър, ако задуха срещу тях. А духнеше ли, Драгънфлай щеше да попита защо? Защо духа срещу тях?
Зарадва се, щом забеляза, че заклинателят също е неспокоен, застанал до кормчията, без да откъсва очи от върха на мачтата, готов да извика да приберат платната при най-малкия намек за вятър от запад. Но вятърът духаше стабилно от север. Този вятър донесе шквал и Слонова кост слезе в каютата, но Драгънфлай остана горе на палубата. Беше му казала, че се страхува от водата. Не можела да плува, така беше казала:
— Удавянето сигурно е ужасно… Да не можеш глътка въздух да вдишаш…
И беше потръпнала. Това бе първото нещо, за което бе проявила страх. Но не харесваше ниската претъпкана каюта и беше стояла всеки ден на палубата, и беше спала там в топлите нощи. Слонова кост не беше се и опитвал да я убеждава да слезе в каютата. Вече бе разбрал, че от убеждаване полза няма. За да я има, трябваше да я покори; а това щеше да стане само ако стигнеха на Роук.
Отново се качи на палубата. Проясняваше се и щом слънцето залезе, облаците на запад се разпръснаха и разкриха блесналото като злато небе зад високата тъмна извивка на един хълм.
Слонова кост се вторачи в този хълм с някаква странна смесица от копнеж и омраза.
— Това е Роукската могила, момко — обърна се ветроловецът към Драгънфлай, която бе застанала до него при парапета. — Сега навлизаме в залива Туил. Там духа само оня вятър, който те си поискат.
Докато навлязат в залива и хвърлят котвата, вече се беше стъмнило и Слонова кост каза на корабовладелеца:
— Ще сляза на брега на заранта.
Драгънфлай го чакаше долу в малката им тясна каюта, сериозна както винаги, но с блеснали от възбуда очи.
— Ще слезем на брега на заранта — повтори той и на нея и тя кимна разбиращо.
— Добре ли изглеждам? — попита го.
Той седна на тесния си нар и я погледна. Тя седеше на нейния тесен нар — не можеха да застанат съвсем лице в лице, защото нямаше място за коленете им. В Оупорт по негов съвет тя си беше купила хубава риза и панталони, тъй че да изглежда по-подходящ кандидат за Школата. Лицето й беше загоряло от слънцето и вятъра, чисто. Косата си беше прибрала на плитка, като Слонова кост. Беше си измила и ръцете и сега те лежаха отпуснати на бедрата й, дълги и силни ръце, като на мъж.
— Не ми приличаш на мъж — каза той и сведе глава. — Поне на мен. На мен никога не си ми приличала на мъж. Но не се тревожи. Пред тях ще минеш.