Тя кимна угрижено.
— Първият изпит е най-важният, Драгънфлай — каза той. Всяка нощ, докато лежеше сам в тази каюта, беше обмислял този разговор. — Да влезеш в Големия дом. Да преминеш през вратата.
— Мислих за това — рече тя припряно и искрено. — Не мога ли просто да им кажа коя съм? А ти да гарантираш за мен — да кажеш, че макар да съм жена, имам някаква дарба… И да обещая, че ще положа клетвата и ще направя заклинанието за целомъдрие, и ще живея отделно, ако поискат…
Той клатеше глава през цялото време, докато тя говореше.
— Не, не, не, не. Безнадеждно е. Безполезно. Фатално!
— Дори ако ти…
— Дори и аз да настоявам за теб. Няма да слушат. Правото на Роук забранява да се учат жени на каквото и да било висше изкуство, дори на една дума от Езика на Сътворението. Винаги е било така. Няма да слушат. Затова трябва да им се покаже! И ние ще им го покажем, двамата с теб. Ще ги научим. Трябва ти смелост, Драгънфлай. Не трябва да се поддаваш на слабост и да си мислиш: „О, само ако им се помоля да ме пуснат, не могат да ми откажат“. Могат и ще го направят. А ако се разкриеш, ще те накажат. И мен също. — Особено наблегна на последното и измърмори: — Да не дава дано!
Тя го изгледа с неразгадаемите си очи и после попита:
— Какво трябва да направя?
— Вярваш ли ми, Драгънфлай?
— Да.
— Ще ми се довериш ли изцяло, напълно… съзнавайки, че рискът, който аз поемам заради теб, е много по-голям от твоя?
— Да.
— Тогава трябва да ми кажеш думата, която ще изречеш пред Вратаря.
Тя го зяпна.
— Но аз мислех, че ти ще ми я кажеш… думата за пропуск.
— Пропускът, за който той ще те попита, е истинското ти име.
Помълча малко, докато тя го възприеме, и продължи тихо:
— А за да подейства заклинанието за привидност над теб, за да стане толкова пълно и дълбоко, че Повелителите на Роук да те виждат като мъж и нищо друго, за да стане това, ти също трябва да помниш името си. — Отново помълча. Докато говореше, му се струваше, че всичко, което казва, е истина, и гласът му беше развълнуван и нежен. — Можех да го науча отдавна. Но предпочетох да не използвам изкуствата си. Исках да ми се довериш напълно и сама да ми кажеш името си.
Тя гледаше в ръцете си, стиснати в скута й. На смътночервеникавата светлина от лампата в каютата миглите й мятаха много нежни, издължени сенки по страните й.
— Името ми е Ириан — промълви тя. Той се усмихна. Тя не се усмихна.
Той замълча. Всъщност беше съвсем объркан. Ако го беше знаел, щеше да е толкова лесно, щеше да разполага с името й, а с него — и с властта да направи с нея каквото си поиска — преди дни, преди седмици, само с една преструвка за този безумен план… без да се отказва от заплатата си и от несигурното си положение, без това пътуване по море, без да му се налага да бие целия този път до Роук заради това! Защото знаеше, че целият му план е пълна глупост. Нямаше начин да я прикрие така, че да излъже макар и за миг Вратаря. Всичките му хрумвания да унизи Повелителите, както те го бяха унизили, бяха налудничави. Обсебен от желанието да излъже момичето, сам беше попаднал в капана, който й готвеше. С горчивина осъзна, че винаги е вярвал на собствените си лъжи, оплитал се е в мрежите, които старателно е заплитал. След като се бе изложил като пълен глупак на Роук, се беше върнал, за да го повтори. Изпълни го голям, неутешим гняв. Нищо нямаше да се получи, нищичко.
— Какво има? — попита тя. Нежността в дълбокия й, дрезгав глас съвсем го съкруши и той скри лицето си в длани, борейки се да надмогне срамните сълзи.
Тя сложи ръка на коляното му. За първи път го докосваше. Той го изтърпя — топлата тежест на допира й, който беше желал толкова време.
Искаше му се да я удари, да избие от нея тази ужасна, невежествена добрина, но когато най-сетне проговори, каза:
— Исках само да се любя с теб.
— Тъй ли?
— А ти да не мислеше, че съм един от евнусите им? Че бих се кастрирал със заклинания, за да съм свят? Защо нямам тояга според теб? Защо не съм в Школата? Да не би да повярва на всичко, което ти казах?
— Да — отвърна тя. — Съжалявам. — Ръката й остана на коляното му. — Можем да се любим, ако искаш.
Той изправи гръб и я изгледа.
— Какво си ти?
— Не знам. Нали затова поисках да дойда на Роук. Да разбера.
Той се отдръпна и стана, изгърбен; никой от двамата не можеше да стои прав в ниската каюта. Отдръпна се колкото може по-далече от нея, с гръб, стискаше и отпускаше ръце.
— Няма да го разбереш. Всичко е лъжа и преструвки. Старци, които си играят с думи. Не исках да играя игрите им, затова напуснах. Знаеш ли какво направих? — Обърна се и се ухили злобно, победоносно. — Накарах едно момиче, градско момиче, да дойде в стаята ми. В килията ми. В малката ми каменна целомъдрена килийка. Имаше прозорче към една задна улица. Без заклинания — при техните магии никакви заклинания не можеш да направиш. Но тя пожела да дойде и дойде, а аз пуснах въжена стълба от прозореца и тя се качи. И когато старците влязоха, го правехме! Показах им! А ако можех да вкарам и теб, пак щях да им покажа, щяха да ги науча на техния урок!