— Е, ще се опитам — каза тя.
Той я зяпна.
— Не по същите причини като теб, но все пак искам да вляза. Пък и бихме целия този път. А и името ми знаеш.
Вярно беше. Знаеше името й: Ириан. Беше като въглен в огъня, като жар, изгаряща ума му. Мисълта му не можеше да го удържи. Знанието му не можеше да го използва. Езикът му не можеше да го изрече.
Тя го погледна — грубото й, силно лице бе смекчено от сумрака на фенера.
— Щом си ме довел дотук само за да се любиш с мен, Слонова кост — каза тя, — можем да го направим. Ако още го искаш.
Онемял, той само поклати глава. След малко успя дори да се засмее.
— Мисля, че подминахме… тази възможност…
Тя го погледна без съжаление или укор, или срам.
— Ириан — каза той и този път името дойде лесно, сладко и студено като изворна вода в пресъхналата му уста. — Ириан, чуй какво трябва да направиш, за да влезеш в Големия дом…
3. Азвер
Той я остави на ъгъла на улицата — тясна, сива, потайна на вид улица, виеща се между безлики стени с една дървена врата в края, в по-висока стена. Беше сложил върху нея заклинанието си и тя приличаше на мъж, макар да не се чувстваше като мъж. Двамата със Слонова кост се прегърнаха, защото в края на краищата си бяха приятели, спътници, пък и той толкова много беше направил за нея.
— Кураж! — каза й той и я пусна. Тя тръгна по улицата и спря пред вратата. Погледна назад, но него вече го нямаше.
Почука.
След малко чу как резето изскърца. Вратата се открехна. Зад прага стоеше мъж на средна възраст.
— Какво мога да направя за теб? — каза той. Не се усмихна, но гласът му беше любезен.
— Можете да ме пуснете в Големия дом, господине.
— Знаеш ли как се влиза? — Очите му с форма на бадеми бяха вежливи, но сякаш я гледаха от много мили или много години разстояние.
— Влиза се оттук, господине.
— Знаеш ли чие име трябва да кажеш, за да те пусна?
— Моето собствено, сър. Ириан.
— Нима? — каза той. Това я смути. Тя помълча.
— Това е името, което вещицата Роза от селото ми на Уей ми даде, в извора под хълма Ирия — най-сетне отвърна тя. Казваше чистата истина.
Вратарят я изгледа много продължително.
— Тогава това е името ти. Но може би не цялото ти име. Смятам, че имаш и друго.
— Не го зная, господине.
И след нова дълга пауза каза:
— Може би ще го науча тук, господине.
Вратарят килна леко глава. Много смътна усмивка очерта бръчиците около устните му. Той пристъпи встрани.
— Влез, дъще.
И тя пристъпи през прага на Големия дом.
Заклинанието на Слонова кост за привидност се разпадна като паяжина. Тя беше и приличаше на себе си.
Тръгна след Вратаря по някакъв каменен коридор. Чак в края му се сети да погледне през рамо и видя светлината, струяща през хилядите листа на дървото, изваяно във високата врата, в костенобялата й рамка.
Някакъв забързан по коридора младеж в сиво наметало се закова на място, щом се приближиха. Зяпна Ириан, после кимна късо и продължи. Тя погледна през рамо към него. Той погледна през рамо към нея.
През коридора, на равнището на очите, плавно се носеше някакво мъгливо зеленикаво кълбо, което явно гонеше младежа. Вратарят махна с ръка към него и кълбото го избягна. Ири-ан свърна встрани и се сниши уплашена, но усети как студеният му пламък близна косата й, щом премина над нея. Вратарят я погледна и усмивката му се разшири. Макар да не каза нищо, тя усети, че е загрижен за нея. Изправи се и продължи след него.
Спряха пред една дъбова врата. Вместо да почука, той изписа във въздуха руна с върха на тоягата си — лека тояга от някакво сиво дърво. Вратата се отвори и отвътре отекна глас:
— Влез!
— Почакай малко тук ако обичаш, Ириан — каза Вратарят и влезе в стаята, като остави вратата отворена. Тя видя вътре рафтове, отрупани с книги, маса, затрупана с още книги и мастилници и писания, две-три момчета, насядали на масата, и един сивокос набит мъж, с когото Вратарят заговори. Видя как лицето на мъжа се промени, как погледът му се отклони за миг стъписан към нея, и как той заразпитва Вратаря с тих, напрегнат глас.
После двамата дойдоха при нея.