— Насам — каза й той и тръгна след нея, а след малко още веднъж: — Насам.
И много скоро стигнаха до някаква врата. Не беше направена от рог и слонова кост. Беше от нерезбован дъб, черна и масивна, с желязно резе, изтъняло от времето.
— Това е градинската врата — каза магът, докато отключваше. — Портата на Медра, както я наричат. Пазя и двете врати.
Той я отвори. Ярката дневна светлина заслепи Ириан. Щом свикна с нея и започна да вижда ясно, тя видя пътека, водеща от вратата през градините и полята отвъд тях; отвъд полята бяха високите дървета, а Роукската могила се възвишаваше вдясно от нея. Но на пътеката точно пред вратата, сякаш ги беше чакал, стоеше светлокосият мъж с тесните очи.
— Шаркопазителю — каза Вратарят, ни най-малко изненадан.
— Къде водиш тази дама? — попита Пазителят на шарките със странния си говор.
— Никъде — отвърна Вратарят. — Пускам я да си излезе така, както я пуснах да влезе, по нейно желание.
— Ще дойдеш ли с мен? — обърна се Шаркопазителят към Ириан.
Тя го погледна, погледна и Вратаря, и не отвърна нищо.
— Не живея в този дом. Нито в никой дом — каза Пазителят на шарките. — Живея ей там. В Дъбравата… Аха — рече той и се обърна рязко. Малко по-надолу на пътеката се бе появил Куремкармерук, Нарицателя. Нямаше го там, докато другият маг не каза: „Аха“. Ириан запремества поглед от единия към другия, съвсем объркана.
— Това е само моя привидност, изпратеното от мен — заговори й старецът. — Аз също живея не тук. Живея на мили оттук. — Посочи с ръка някъде на север. — Би могла да ме навестиш, когато приключиш с нашия Шаркопазител. Бих искал да науча повече за името ти. — Кимна на другите двама магове и изчезна. На мястото, където стоеше, забръмча дива пчела.
Ириан сведе поглед към земята. Дълго помълча, а накрая се окашля смутено и проговори, без да вдига очи:
— Наистина ли вредя с това, че съм тук?
— Не знам — отвърна Вратарят.
— В Дъбравата не може да се навреди — каза Шаркопазителят. — Хайде. Там има една стара къща, колиба. Стара, мръсна. Но теб това няма да те притесни, нали? Поостани там. Виж.
И тръгна по пътеката, между лехите с магданоз и бобените врежове. Тя погледна Вратаря, а той леко й се усмихна. Тя тръгна след белокосия.
Повървяха около половин миля. Вдясно на фона на залязващото слънце в цял ръст се издигаше закръглената могила. Зад тях, на по-ниския хълм, се беше проснала Школата — сива и с многобройни покриви. Горската дъбрава вече се възправяше пред тях. Тя видя дъбове и върби, леска и ясен, и високи вечнозелени дървета. От гъстия мрак на дърветата течеше поток с тревисти брегове, с много кафяви, отъпкани места, където слизаха говеда и овце на водопой или за да го пребродят. Бяха минали през стобора от едно пасище, на което петдесет-шестдесет овце пасяха ниската бледозелена трева, и сега стояха край потока.
— Онази къща. — Магът посочи един нисък, обрасъл с мъх покрив, полускрит от предвечерните сенки на дърветата. — Ще останеш ли тази нощ?
Молеше я да остане, не я задължаваше. Тя можа само да кимне.
— Ще донеса храна — рече той и продължи напред, ускори крачка и скоро изчезна, макар и не така изведнъж като Нарицателя, сред светлина и сянка под дърветата. Ириан тръгна през високата трева и бурените към къщурката.
Изглеждаше много стара. Личеше, че е била престроявана многократно, но от дълго време бе стояла занемарена. От дълго време никой не беше живял тук, ако се съдеше по застоялия въздух. Все пак въздухът беше приятен, сякаш спалите тук бяха спали в мир и покой. Колкото до олющените стени, мишките, праха и паяжините, както и оскъдните вещи, всичко това за Ириан беше съвсем като в родния й дом. Тя намери една стара метла и помете мишите изпражнения. После застла дървения нар с одеялото си. Намери някаква пукната кана в дола-па с изкорубената врата и я напълни с вода от потока, който течеше чист и кротък само на десет стъпки от вратата. Направи всичко това в някакъв транс, а след като го направи, седна в тревата с гръб до стената, нагряна от слънцето, и заспа.
Когато се събуди, Повелителят на шарките седеше наблизо, а между двамата на тревата имаше кошница.
— Гладна ли си? Яж — каза той.
— Ще ям по-късно, господине. Благодаря ви — отвърна Ириан.
— А аз съм гладен сега — каза магът. Взе си от кошницата едно твърдо сварено яйце, счупи го, обели го и го захапа.
— Това е „къщата на Видрата“ — каза той. — Много е стара. Стара като Големия дом. Тук всичко е старо. Ние сме стари — Повелителите.
— Не сте много — каза Ириан. Смяташе го за между тридесет и четиридесетгодишен, макар да беше трудно да се определи. За косата му продължаваше да мисли, че е бяла, просто защото не е черна.