„Какво искам?“ — запита се наум, а отговорът дойде не в думи, а през цялото й тяло и душа: огънят, много по-голям огън от този, полетът, полетът изгарящ…
Върна се в себе си, в стаения въздух под дърветата. Белокосият мъж седеше до нея, свел лице към земята, и тя помисли колко мъничък и лек изглежда, колко тих и скръбен. Нямаше от какво да се бои. Тук нищо лошо не можеше да я сполети.
Той вдигна очи към нея.
— Ириан, чуваш ли листата?
Ветрецът отново леко полъхваше и тя успя да долови смътен шепот между дъбовете.
— Малко.
— Думите чуваш ли?
— Не.
Нищо не попита и той нищо повече не каза. След малко стана и тя тръгна подир него към пътеката, която винаги ги извеждаше, рано или късно, извън гората на поляната до потока Туилбърн и къщата на Видрата. Когато излязоха там, беше късен следобед. Той отиде до потока и коленичи да пие от него, точно където напускаше леса, над всички бродове. Тя — също. После седнаха в прохладната висока трева на брега и той заговори.
— Моите хора, каргите, почитат богове. Близначни богове, братя. И кралят там също е бог. Но преди боговете и след тях винаги са потоците. Пещери, камъни, хълмове. Дървета. Земята. Тъмата земна.
— Древните сили — каза Ириан. Той кимна.
— Там жените познават Древните сили. Тук също — вещиците. А това знание е лошо… така ли?
Когато я питаше така, винаги я изненадваше. Тя не каза нищо.
— Тъмното е лошо — каза Пазителят на шарките. — Така ли? Ириан вдиша дълбоко и както си седяха, го погледна право в очите.
— „Само в мрака е светлината“ — каза тя.
— Аха — каза той. И извърна лице, за да не види тя какво е изписано на него.
— Трябва да си ходя — каза тя. — Мога да се разхождам в Дъбравата, но не мога да живея там. Не е… моето място. А и Повелителят Песнопоец каза, че вредя с това, че съм тук.
— Всички вредим с това, че сме — промълви Пазителят на шарките.
И както правеше често, направи на земята една малка фигурка с каквото имаше подръка: върху шепа пясък от речния бряг постави едно сухо листо, тревен стрък и наоколо им подреди кръг от камъчета. После ги пренареди. И каза:
— Сега трябва да поговоря за вредата. След дълга пауза продължи:
— Сигурно знаеш, че един дракон ни върна нашия господар Ястреба, с младия крал, от бреговете на смъртта. Сетне драконът отнесе Ястреба у дома му, защото силата му я нямаше, не беше повече маг. Затуй скоро след това Повелителите на Роук се събраха да изберат нов Върховен маг, тук, в Дъбравата, както винаги. Но не както винаги… Преди да дойде драконът Призовникът също се беше завърнал от смъртта, там, докъдето може да стигне, докъдето може да го заведе неговото изкуство. Той е видял там нашия върховен повелител и младия крал, в оная страна отвъд каменната стена. Каза, че те няма да се върнат. Каза, че Ястреба му казал да се върне при нас и да донесе това известие. И ние скърбихме за своя господар. Но после дойде драконът, Калесин, и го донесе жив.
— Призовникът също беше сред нас, когато стояхме на Роук-ската могила и видяхме Върховния маг, коленичил пред крал Лебанен — продължи той. — И тогава, докато драконът отнасяше приятеля ни, Призовникът падна. Лежеше като мъртъв, студен, сърцето му не биеше, но дишаше. Билкарят приложи цялото си изкуство, но не можа да го вдигне. „Мъртъв е — каза той. — Дъхът не го оставя, но е мъртъв.“ И го оплакахме. А сетне, тъй като ни беше обзело отчаяние, а всички мои шарки говореха за промяна и опасност, се събрахме, за да си изберем нов повелител на Роук, върховен маг, който да ни закриля. И на своя съвет поканихме младия крал на мястото на Призовника. Струваше ни се редно и той да заседава с нас. Единствен Преобразителят се изказа изпървом против, а после се съгласи.
— Събрахме се, седнахме, ала не можехме да решим. Говорехме какво ли не, но никой не каза нито едно име. И тогава аз… — Той помълча малко. — Тогава ме споходи онова, което моите хора наричат „едуевану“, втория дъх. Думите ми дойдоха и аз ги изрекох. Казах: „Хама Гондун!“ А Куремкармерук им го каза на хардийски: „Жена от Гонт“. Но когато се съвзех, не можех да им обясня какво значи това. И така се разделихме, без избран върховен маг.
— Скоро след това кралят си замина, а с него замина Ветроключ. Преди кралят да бъде коронясан, отидоха на Гонт и потърсиха Ястреба, за да разберат какво означава това „жена от Гонт“. Но него не видели, видели само моята сънародничка, Тенар на Пръстена. Тя казала, че не била жената, която търсят. И те не намерили нищо. Затова Лебанен реши, че е пророчество, което тепърва ще се сбъдне. И в Хавнър сам постави короната на главата си.