— Билкарят, и аз също, решихме, че Призовникът е мъртъв. Смятахме, че дъхът, който дишаше, е останал от някое негово заклинание, като заклинанието, което знаят змиите, и с чиято помощ сърцата им продължават да бият дълго след като умрат. Макар да изглеждаше ужасно да погребем дишащо тяло, все пак то беше студено, кръвта не течеше из него и нямаше душа. Това беше по-ужасното. И така, приготвихме се да го заровим. И тогава, както лежеше до гроба, очите му се отвориха. Той се размърда и проговори. Каза: „Призовах се сам отново в живот, за да сторя това, което трябва да сторя“.
Гласът на Шаркопазителя стана по-хриплив и той изведнъж забърса с опакото на ръката си фигурката от камъчета.
— И тъй, когато Ветроключ се върна от коронясването на краля, бяхме отново деветима. Но разделени. Защото Призовникът каза, че трябва да се съберем отново и да изберем върховен маг. Кралят нямал място между нас, рече той. И „една жена от Гонт“, която и да е тя, също няма място между мъжете на Роук. Е? Ветроключ, Песнопоеца, Преобразителя и Ръката рекоха, че е прав. И тъй като крал Лебанен е човек, завърнал се от смъртта, изпълнявайки онова пророчество, рекоха, че и върховният маг ще е човек, завърнал се от смъртта.
— Но… — почна Ириан и спря.
След малко Пазителят на шарките каза:
— Това изкуство, призоваването, знаеш ли, е ужасна работа. Винаги е опасно. Тук — той се загледа към зеленозлатия сумрак на дърветата, — тук няма призоваване. Няма връщане през стената. Няма стена.
Лицето му беше лице на воин, но докато гледаше към гората, някак омекна, изпълни се с тъга и копнеж.
— А сега — рече той, — използва теб като повод за събирането ни. Но аз няма да ида в Големия дом. Няма да бъда призован.
— Той няма ли да дойде тук?
— Мисля, че няма да стъпи в Дъбравата. Нито на Роукска могила. На Могилата каквото има, има.
Тя не го разбра, но и не попита, улисана.
— Казваш, че ме използва за повод да се съберете.
— Да. За да се изгони една жена, са нужни девет мага. — Много рядко се усмихваше, а усмихнеше ли се, усмивката му беше бърза и напрегната. — Трябва да се съберем, за да наложим Правото на Роук. И да изберем върховен маг.
— Ако си ида… — Видя, че поклати глава. — Мога да отида при Нарицателя…
— Тук си по на сигурно.
Представата, че може да причини вреда, я безпокоеше, но че сама може да е застрашена не беше й хрумвало. Струваше й се немислимо.
— Аз ще се оправя. Значи Нарицателят, ти и… Вратарят?…
— …не желаем Торион да ни бъде върховен маг. Също и Билкарят, макар че той си копае и не говори много.
Забеляза, че Ириан го гледа удивена.
— Торион Призовника, това е истинското му име — рече той. — Той умря.
Тя знаеше, че крал Лебанен използва открито истинското си име. Той също се беше завърнал от смъртта. Но че Призовникът прави същото продължаваше да я стъписва и безпокои, щом помислеше за това.
— А… а учениците?
— Също са разделени.
Тя си помисли за Школата, където беше влязла за толкова малко. Оттук под клоните на Дъбравата й се видя като каменни стени, оградили един вид съществуване от всички останали, като кошара, като клетка. Как можеше който и да е от тях да съхрани разсъдъка си в равновесие в място като това?
Пазителят на шарките избута четири камъчета в малка дъга върху пясъка и продължи:
— Жалко, че Ястреба си отиде. Съжалявам, че не мога да разчета какво пишат сенките. Но единственото, което чувам в шепота на листата, е „Промяна, промяна…“ Всичко ще се промени, но не и те. — Отново вдигна поглед към дърветата, все така изпълнен с копнеж. Слънцето гаснеше. Той стана, пожела й вежливо лека нощ и си тръгна, потъна сред дърветата.
Тя поседя още малко на брега на Туилбърн. Беше обезпокоена от думите му, а и от своите мисли и чувства в Дъбравата, безпокоеше я и това, че изобщо бе възможно тук да я безпокои каквато и да било мисъл и чувство. Влезе в къщата, приготви си вечерята — пушено месо, хляб и маруля — и я изяде, без да усети вкус. После закрачи неспокойно покрай бързея. В късната привечер беше много топло, в замреженото от перести облаци млечносиво небе грееха само най-ярките звезди. Тя свали сандалите си и нагази във водата. Беше прохладна, но из нея пробягваха жилки слънчева топлина. Смъкна дрехите си, мъжките панталони и риза, които бяха цялото й облекло, и се гмурна гола във водата; усещаше по тялото си тласъка на течението. Никога не беше плувала в потоците на Ирия, а морето мразеше с неговити сиви и студени гърбици, но сега тази бърза вода й хареса. Отпусна се и бързеят я понесе, дланите й се плъзгаха над коприненогладките подводни камъни и по собствените й хълбоци, краката й се плъзгаха между водораслите. Безпокойството и тревогата й се отмиха от нея в забързалата се вода и тя се понесе с наслада в прегръдката на потока, взирайки се в белия, мек плам на звездите.