Но изведнъж — чуват се непознати гласове, двукрилата врата се разтваря шумно, в залата се втурва Балтазар, а с него Пулхер и Фабиан, те проникват в кръга от гости.
— Какво е това, какво искат тези чужди хора? — викат един през друг всички.
Княз Барзануф изкрещява ужасен: „Метеж, бунт, караул!“, и се скрива зад паравана на камината… Мош Терпин разпознава Балтазар, който е стигнал вече до самия Цинобър, и крясва:
— Господин студиозус! Обезумяхте ли? Да не сте луд? Как си позволявате да нахълтвате тук на годежа!… Хора, гости, прислуга, изхвърлете оттук този грубиян!…
Но без да му обръща каквото и да е внимание, Балтазар изважда лорнета на Проспер и насочва твърдо погледа си през стъклото му върху главата на Цинобър. Като ударен от електрически ток Цинобър изврещява пронизително като котка, така че викът му еква из цялата зала. Кандида пада на един стол в несвяст: тесният кръг на гостите се пръска на всички страни… Балтазар вижда ясно пред очите си огненочервения кичур косми, хвърля се върху Цинобър, сграбчва го. Цинобър рита с крачка, противи се, драска, хапе…
— Дръжте го, дръжте го! — вика Балтазар. Фабиан и Пулхер стисват малкия, така че да не може да мръдне, Балтазар улавя сигурно и внимателно червените косми, отскубва ги изведнъж, спуска се към камината, хвърля ги в огъня, те лумват, чува се оглушителен гръм, всички се пробуждат като от сън… Там стои малкият Цинобър, който с мъка се е изправил на крака, пени се, ругае, заповядва веднага да се залови и хвърли в затвора дръзкият смутител на спокойствието, осмелил се да посегне на свещената личност на първия министър в държавата! Но всички се питат един друг:
— Откъде се взе това премятащо се човече? Какво иска това малко чудовище?
И когато човечето продължава да беснее, да тропа с крак и да вика: „Аз съм министър Цинобър, аз съм министър Цинобър, тигър със зелени петна с двайсет копчета!“, всички избухват в луд смях, заобикалят малкия, мъжете го вдигат нагоре и си го подхвърлят като топка. Копчетата на ордена отхвръкват едно след друго, той загубва шапката, шпагата, обувките си… Княз Барзануф излиза иззад паравана на камината, пристъпва сред безредно струпалите се гости. Малкият крещи:
— Княз Барзануф, ваша светлост, спасете вашия министър, вашия любимец, помощ, помощ, помощ, държавата е в опасност, тигърът със зелени петна, ох, олеле!…
Князът хвърля сърдит поглед към малкия и се отправя към вратата. Мош Терпин му пресича пътя, князът го хваща, дръпва го в ъгъла и казва с пламнали от гняв очи:
— Как си позволявате да разигравате тук на вашия княз, на бащата на отечеството, такава комедия?… Вие ме каните на годежа на вашата дъщеря с моя достоен министър Цинобър, а тук вместо своя министър намирам някакъв отвратителен урод, когото сте напъхали в такива блестящи дрехи!… Господине, знаете ли, че тази шега е държавна измяна, която щях строго да накажа, ако не бяхте такъв глупак, на когото мястото е в лудницата… Аз ви снемам от поста главен директор на природните богатства и ви забранявам всякакви по-нататъшни проучвания в моята изба!… Сбогом!
И си отиде.
А Мош Терпин се хвърли разтреперан от гняв върху малкия, сграбчи го за дългата остра коса и изтича с него към прозореца.
— Сега ще те хвърля — изкрещя той, — сега ще те хвърля, безобразен, проклет уроде, задето така безсрамно ме измами и разби щастието и живота ми!
Той щеше да хвърли през отворения прозорец малкия долу на улицата, но надзирателят на зоологическата сбирка, който също присъстваше, се спусна светкавично, улови малкия и го изтръгна от ръцете на Мош Терпин.
— Стойте — каза той, — стойте, господин професоре, не посягайте на княжеската собственост. Това не е никакъв урод, това е Mycetes Belzebub, Simia Belzebub, която е побягнала от музея.
— Simia Belzebub, Simia Belzebub! — екна от всички страни сред гръмки смехове. Но щом вдигна на ръце малкия и внимателно го огледа, надзирателят се провикна с досада:
— Какво виждам? Това не е Simia Belzebub, а най-жалка и грозна алрауна! Пфу! Пфу!…
И захвърли малкия сред залата. Сподирен от подигравателните смехове на гостите, малкият с квичене и ръмжене изтича надолу по стълбите и оттам незабавно към къщи, без нито един от слугите му да го забележи.
Докато в залата ставаше всичко това, Балтазар се беше отделил в кабинета, където, както бе забелязал, бяха отнесли припадналата Кандида. Той се хвърли в краката й, притисна ръцете й към устните си, назовавайки я с най-сладки имена. Най-после тя се пробуди с дълбока въздишка и когато съгледа Балтазар, извика възхитена: