— Негово превъзходителство — отговори камердинерът тихо на ухото на кочияша — пристигнаха късно през нощта, това е съвсем сигурно… сега са в леглото и спят… Но как, по какъв начин!… О, добри ми приятелю, аз ще ти разкажа всичко, но никому нито дума — иначе съм загубен: ако негово превъзходителство научат, че аз съм бил в тъмния коридор, със службата ми е свършено, защото негово превъзходителство са дребни на ръст, но много лесно кипват, побесняват веднага и в гнева си съвсем се забравят. Вчера беше, когато подгониха с гола сабя една гнусна мишка, която си беше позволила да претича през спалнята на негово превъзходителство — те цялата я накълцаха… Та така!… Снощи в тъмнината слагам аз наметката си и тъкмо искам тихичко да се измъкна до кръчмичката насреща за една игра на табла, изведнъж чувам, че някой се тътри по стълбата нагоре към мене, изтичва в тъмния коридор между краката ми, строполява се на пода, надава пронизителен котешки врясък и грухти, както… о, господи, коларю, да не се изпуснеш да кажеш нещо, човече, загубен съм, ела по-близо — грухти, както негова милост нашето превъзходителство грухти, когато готвачът е прегорил телешкия бут или иначе нещо в държавата не е в ред.
Последните думи камердинерът прошепна с ръка до устните на ухото на кочияша. Кочияшът се дръпна назад, лицето му изрази съмнение, той извика:
— Възможно ли е?
— Да — продължи камердинерът, — това беше без съмнение нашето превъзходителство, той претича между краката ми. Чух много добре как се блъскаше в столовете по стаите, как отваряше една след друга вратите, докато стигна до спалнята. Не посмях да тръгна след него, но като минаха няколко часа, промъкнах се до вратата на спалнята и се ослушах. Вътре милото превъзходителство си хъркаше по същия начин, по какъвто обикновено хърка, когато ще става нещо голямо… Коларю, на небето и по земята има много повече неща, отколкото нашите знания си въобразяват, това чух да го казва в театъра един нажален, облечен целият в черно принц, който много се боеше от друг един, покрит от горе до долу със сива мукава, човек… Коларю, нещо изумително трябва да се е случило вчера, то е накарало негово превъзходителство да се върне бързо вкъщи. Князът е бил у професора, той може да се е изказал за едно или друго — за някоя хубавичка реформа, да речем — и тогава министърът веднага е напуснал годежа, върнал се е и е започнал да работи за благото на управлението… Аз го разбрах веднага по хъркането. Да, голямо, решително нещо се готви да стане!… О, коларю, дали рано или късно няма пак да си пуснем косата на плитки отзад! Но да отидем, драги приятелю, горе и да послушаме като верни слуги на вратата на спалнята дали негово превъзходителство почиват още в леглото и дълбоко обработват мислите си.
Двамата, камердинерът и кочияшът, отидоха на пръсти при вратата на спалнята и се ослушаха. Цинобър хъркаше, издаваше звуци на орган, свиркаше в различни тоналности. Слугите стояха обзети от нямо страхопочитание. Дълбоко трогнат, камердинерът каза:
— Голям човек е негова милост, нашият господин министър!…
Още рано на другата сутрин долу, в къщата на министъра, се вдигна голям шум… Една стара селянка с отдавна избеляла, жалка празнична носия се беше вмъкнала вътре и сега се препираше с портиера да я отведе веднага при синчето й, при малкия Цахес. Портиерът я вразумяваше, че тук, в къщата, живее негово превъзходителство господин министър Фон Цинобър, кавалер на тигъра със зелени петна и с двайсет копчета, и че никой от прислугата не се казва малкия Цахес, нито има такъв прякор. Тогава жената бясно се разкрещя, че тъкмо господин министърът Цинобър с двайсетте копчета бил нейният син, малкият Цахес. На крясъците на жената и гръмките ругатни на портиера се бяха стекли всички от къщата и врявата ставаше все по-страшна и по-страшна. Когато камердинерът слезе, за да разгони хората, които така безсрамно смущаваха утринната почивка на негово превъзходителство, току-що бяха изхвърлили навън жената, която всички смятаха за луда.
Жената седна върху каменните стъпала на отсрещната къща и се разрида и завайка, че лошите хора оттатък не искали да я пуснат при милия й син, при малкия Цахес, който е станал сега министър. Малко по малко около нея се събра голяма тълпа, на която тя все повтаряше, че министър Цинобър не е никой друг, а нейният син, който в детството си се бил наричал малкия Цахес, така че хората накрая не знаеха вече да смятат ли жената за луда, или трябва все пак да допуснат, че зад всичко това има някаква истина.