Жената не откъсваше очи от прозорците на Цинобър. Изведнъж тя високо се разсмя, плесна с ръце и извика ликуващо:
— Ето го, там е моето човеченце, моето малко дяволче, добро утро, малкия ми Цахес!
Хората погледнаха нагоре и когато съгледаха на прозореца малкия Цахес с аленочервени бродирани дрехи и лента на тигъра със зелени петна, която висеше до пода, така че през голямото стъкло се виждаше ясно цялата му фигура, всички неудържимо се разсмяха, зашумяха и се развикаха:
— Малкият Цахес, малкият Цахес! Ха, вижте го този малък изконтен павиан, този невъзможен урод, това алраунче, малкия Цахес, малкия Цахес!
Портиерът, всички слуги на Цинобър изтичаха навън, за да видят на какво така без мярка се смее и крещи народът. Но щом съгледаха своя господар, те още по-неудържимо и от народа се разсмяха и развикаха:
— Малкият Цахес, малкият Цахес, уродчето, дребосъчето!…
Министърът сякаш едва сега забеляза, че лудешкият шум на улицата се отнася не до някой друг, а до него. Той гневно разтвори прозореца: хвърли яростен поглед надолу, разкрещя се, побесня, заподскача чудато от яд, заплашваше с караул, с полиция, със затвор, със заточение…
Но колкото повече негово превъзходителство беснееше, толкова по-страшна ставаше безредицата, толкова по-силен смехът, към нещастния министър полетяха камъни, гнили плодове, зеленчуци — каквото попадаше на хората подръка…
— Боже Господи! — извика камердинерът ужасен. — От прозореца на негово превъзходителство погледна някакво малко отвратително страшилище, какво е това, как се е озовал този малък вещер в стаята?
И той изтича нагоре по стълбите, но както и преди намери спалнята на министъра заключена. Той се осмели тихо да похлопа… Никакъв отговор!…
Между това, кой знае как, из народа се разнесе мълва, че смешното малко страшилище там горе бил наистина малкият Цахес, който си присвоил гордото име Цинобър и чрез всевъзможни срамни лъжи и измами успял да се издигне до министър. Гласовете ставаха все по-раздразнени и по-раздразнени.
— Долу, долу малкият изверг, отупайте прахта от министерската дреха на малкия Цахес, затворете го в кафез, показвайте го срещу пари по панаирите, облепете го с варак и го дайте за играчка на децата! Да се качим горе, да се качим горе!
И народът щурмува къщата.
Камердинерът чупеше отчаяно ръце.
— Метеж, бунт, ваше превъзходителство, отключете, спасявайте се! — викаше той. Но — никакъв отговор, дочу се само някакво тихо стенание.
Входните врати бяха разбити, народът затрополи с диви смехове нагоре по стълбите.
— Друг изход няма! — каза камердинерът, засили се и налетя срещу вратата на спалнята, така че тя с дрънчене изскочи от пантите… Но в стаята не се виждаше никакво превъзходителство, никакъв Цинобър!…
— Ваше превъзходителство, ваша милост, не чувате ли бунта? Ваше превъзходителство, къде сте се… Господи, прости ми греха, къде благоволявате да бъдете!
Така викаше камердинерът в крайно отчаяние и тичаше из стаята. Но никакъв отговор, никакъв звук, от мраморните стени се отзоваваше само насмешливо ехо. Безследно, беззвучно Цинобър беше изчезнал.
Навън беше станало по-тихо, камердинерът дочу дълбокия звучен глас на някаква жена, която говореше на народа, и когато погледна от прозореца, видя, че хората, мърморейки нещо помежду си, малко по малко напускаха къщата, но погледите им, насочени към прозорците, не бяха много успокоителни.
— Бунтът, изглежда, се размина — си каза камердинерът, — сега негово превъзходителство ще изскочи сигурно от някой скришен ъгъл.
Той се върна в спалнята, допускайки, че в края на краищата министърът все пак ще бъде там. Като оглеждаше всичко наоколо, той забеляза, че от един хубав сребърен съд с дръжка, който стоеше винаги до тоалетната, защото министърът особено го ценеше като скъп подарък от княза — стърчаха две малки тънки крачета.
— Господи! — извика ужасен камердинерът. — Господи! Ако очите не ме лъжат, това там са крачката на негово превъзходителство господин министъра Цинобър, милостивия мой господар!
Той пристъпи по-наблизо, погледна разтреперан от ужас в гърнето и извика:
— Ваше превъзходителство, ваше превъзходителство, какво правите, за Бога, тук вътре!…
Но тъй като Цинобър не отговаряше, камердинерът схвана опасността, в която превъзходителството се намираше, и разбра, че е време да се остави всякакво уважение настрана. Той хвана Цинобър за краката и го измъкна от гърнето!… Ах, мъртво, мъртво беше вече малкото превъзходителство! Камердинерът избухна в гръмки ридания. Слугите, кочияшът дотичаха, веднага пратиха за личния лекар на княза. Междувременно камердинерът изсуши с чисти кърпи своя клет, нещастен господар, положи го на леглото, покри го с копринени възглавници, така че остана да се вижда само малкото съсухрено личице.