— Физическото начало — взе отново думата лекарят — е условие за чисто вегетативния живот, докато психическото обуславя човешкия организъм, който само в духа, в силата на мисълта намира своя импулс за съществуване.
— Все още — извика вече крайно ядосан князът, — все още не ви разбирам, неясни човече!
— Искам да кажа, ваша светлост, че физическото начало се отнася само до чисто вегетативния, без всякаква мисъл, живот, какъвто имаме при растенията. Психическото обаче е свързано със силата на мисълта. Тъй като мисълта преобладава в човешкия организъм, лекарят трябва да започва винаги от нея, от духа, и да гледа на тялото като на васал на духа, а този васал трябва да се подчинява, щом господарят му иска това.
— Хо-хо, лекарю, я ги оставете тия! — извика князът. — Вие ми лекувайте тялото и оставете духа ми на мира, духът ми никога не ми е създавал някакви неудобства. Изобщо, лекарю, вие сте един объркан човек и ако не бях тук при тялото на покойния ми министър и не бях така развълнуван, знаех аз какво да направя… Е, господа камерхери! Да пролеем тук още няколко сълзи на смъртния одър на покойника и след това да отидем да обядваме.
Князът подържа кърпичката пред очите си и се поразхълца, същото сториха и камерхерите и после всички си тръгнаха.
Долу, пред вратата, стоеше старата Лиза и държеше няколко чудесни златожълти плитки лук, каквито рядко можеха да се видят. Погледът на княза попадна случайно на тези глави лук. Той се спря, мъката по лицето му изчезна, той се усмихна снизходително и благосклонно й каза:
— През целия си живот не съм виждал такъв хубав лук, той трябва да е чудно вкусен. Продаваш ли стоката, мила жено?
— О, да — отговори Лиза с дълбок реверанс, — о, да, ваша светлост, от продажбата на лук аз се прехранвам оскъдно, доколкото мога!… Лукът ми е сладък като мед, бихте ли го опитали, милостиви господарю?
И тя подаде една плитка най-едър блестящ лук на княза. Той я пое, усмихна се, помлясна и извика:
— Господа камерхери, подайте ми някое джобно ножче.
Като получи ножче, князът обели чистичко една глава и вкуси малко от сърцевината.
— Какъв вкус, каква сладост, каква сила, какъв огън! — извика той с блеснали от възхищение очи. — И при това сякаш видях пред себе си покойния Цинобър, той ми кимна и ми прошепна: „Купете, яжте този лук, княже, благото на държавата го изисква!“
Князът сложи в ръката на старата Лиза няколко жълтици и камерхерите трябваше да напъхат в джобовете си всичките плитки лук. Нещо повече: той нареди за в бъдеще единствено Лиза да доставя лук за княжеските закуски. Така, без да стане богата, майката на малкия Цахес се отърва от лишенията и сиромашията и нямаше никакво съмнение, че тук й помогна някакво вълшебство на добрата фея Розабелверде.
Погребението на министър Цинобър беше едно от най-разкошните, виждани някога в Керепес. Князът, всички кавалери на тигъра със зелени петна следваха тялото в дълбок траур. Всички камбани биеха, дори двете мортири, които князът с немалко разноски беше доставил за пускане на ракети при фойерверките, дори и те изгърмяха няколко пъти. Гражданите, народът — всичко плачеше и се вайкаше, че държавата е загубила най-добрата си опора и че сигурно никога вече на кормилото на управлението не ще застане човек с такъв дълбок ум, с такова душевно величие, с такава благост като Цинобър.
И загубата наистина остана непоправима, защото никога след това не се намери министър, на когото орденът на тигъра със зелените петна с двайсет копчета да приляга така добре, както на покойния незабравим Цинобър.
Последна глава
Вече е време за този, който пише за теб тези страници, драги читателю, да се раздели с тебе, но той е обзет от известна тъга и опасения… Още много-много неща знаеше той за чудните дела на малкия Цинобър и би ги разказал с истинско удоволствие, както разказа досега и тази история, за която нещо непреодолимо у него го бе подтикнало. Но хвърляйки поглед назад към всички събития, изложени дотук вече в девет глави, той почувства, че те съдържат толкова странни, налудничави, противоречащи на здравия разум неща, че ако злоупотреби с твоята снизходителност, драги читателю, и натрупа още случки от подобен род, той вече рискува да навреди на разбирателството си с теб. Така че с оная тъга, с онези опасения, които свиха сърцето му, когато написа думите „последна глава“, той те моли да имаш добрината да разглеждаш, дори да се сближиш в съвсем весело, непринудено, настроение със странните образи, които авторът дължи на внушенията на призрачния дух, наречен Фантазус, на чиято причудлива, капризна природа като че ли прекалено много се бе доверил… Затова не се сърди и на двамата — на автора и на този капризен дух! Ако ти, драги читателю, си се усмихвал понякога при четенето, ти си бил в това настроение, в което пишещият тези страници е желал, и тогава, така поне мисли той, ще приемеш и доста неща за добри…