— Ах, увий се, извий се поне още веднъж в клоните, прелестна зелена змиичке, за да те видя пак. Поне още веднъж ме погледни с дивните си очи! Ах, аз те обичам и ще умра от скръб и болка, ако ти не се върнеш отново!
Но всичко остана безмълвно и бъзовото дърво, както тогава, само загадъчно шумеше. Но студентът Анселмус вече разбра какво тъй вълнува душата му и каква е тази болка, която мъчително раздира гърдите му с безкрайния си копнеж. „Та това е — каза си той, — защото до смърт, от цялата си душа, те обичам, прелестна златна змиичке, защото не мога да живея вече без теб и ще умра от безнадеждна тъга, ако не те видя отново, ако не те имам и като моя любима. Но аз зная, ти някога ще бъдеш моя и тогава всичко, което ми обещават прекрасните сънища от един друг, по-възвишен свят, вече ще се сбъдне!“ И от този ден всяка вечер, когато слънцето още посипваше със своето злато само върховете на дърветата, студентът Анселмус отиваше под бъзовото дърво, викаше с жален глас от дълбините на сърцето си нагоре към клоните и листата и призоваваше прекрасната си любима, зелено-златната змиичка. И когато един ден пак правеше така, пред него внезапно застана висок слаб човек, загърнат в широка светлосива връхна дреха. Вперил в студената нощ пламенния поглед на големите си очи, той извика:
— Ехей, кой е този, дето така плаче и ридае под това дърво? Ехей, та това бил господин Анселмус, който иска да преписва манускриптите ми.
Студентът Анселмус доста се поизплаши от този мощен глас, защото гласът беше същият, който в деня на Възнесение Господне бе извикал: „Ехей, какво е това шушнене и шепнене и тъй нататък.“ От слисване и уплаха той не можа да промълви ни дума.
— Но какво ви е, господин Анселмус — продължи архивариусът Линдхорст (защото именно той беше човекът със светлосивата връхна дреха), — какво искате от това бъзово дърво и защо не идвате при мен да подхванете работата си?
Наистина студентът Анселмус все още не се беше решил да посети отново архивариуса Линдхорст в дома му, въпреки че онази вечер беше набрал мъжество да стори това. Сега обаче, виждайки тъй хубавите си блянове разрушени, и то пак от същия враждебен глас, който му беше отнел навремето любимата, той бе обзет от отчаяние и невъздържано извика:
— Вие може да ме сметнете за луд или не, господин архивариус, това ми е съвършено безразлично, но тук, на това дърво, съгледах в деня на Възнесение Господне златистозеленикавата змия — ах, моята вечна любима! — и тя ми заговори с прелестни кристални тонове, но вие, господин архивариус, се провикнахте така ужасно през реката…
— Но как тъй, любезни мой! — прекъсна го архивариусът Линдхорст, като си вземаше, странно усмихнат, щипка енфие. А студентът Анселмус почувства как някакво бреме се отвали от душата му, когато можа да заговори за странното приключение, сметна, че беше напълно справедливо, дето бе обвинил архивариуса: та нали той се беше провикнал така гръмогласно от далечината. И щом се посъвзе, студентът каза:
— Нека сега ви разкажа всичко, което тъй съдбоносно ми се случи на Възнесение, а после можете да говорите и постъпите и изобщо да мислите за мен, каквото ви е угодно.
И разказа цялата странна случка, започвайки от злополучното стъпване в кошницата с ябълки и свършвайки с побягването на трите златистозелени змии през реката и как сетне хората го сметнали за пиян или безумен.
— Всичко това — заключи студентът Анселмус — аз наистина видях и дълбоко в гърдите ми още ясно звучи ехото от сладостните гласове, които ми говореха тогава. Това не беше никакъв сън и ако не умра от любов и копнеж, то все тъй още вярвам в златистозелените змии, макар да виждам от усмивката ви, уважаеми господин архивариус, че смятате тия змии за плод на разгорещената ми фантазия.
— Ни най-малко — отговори съвсем спокойно и равнодушно архивариусът Линдхорст. — Златистозелените змии, които вие, господин Анселмус, сте видели в бъзовия храсталак, са били моите три дъщери и че вие страшно сте се влюбили в сините очи на най-малката от тях, наречена Серпентина, ми е повече от ясно. Впрочем аз знаех това още същия ден. Седях зад работната си маса и ми дойде до гуша от непрекъснато долитащото до мен шушукане и звънтене. Тогава извиках на шляещите се момичета, че е време да се приберат вкъщи, защото слънцето вече залязваше и те достатъчно се бяха развличали с песни и пиене на слънчеви лъчи.