„Твърде възможно е и самият архивариус Линдхорст да е отлетял — каза си студентът Анселмус, — защото вече виждам и чувствам, че всичко необичайно от този далечен и чуден свят, което иначе ми се е привиждало само в съвсем особени, съвсем невероятни сънища, сега е навлязло в моя буден и осъзнат живот и си играе с мене, както си иска. Но да става каквото ще! Ти живееш и пламтиш в гърдите ми, мила, прелестна Серпентина, и само ти можеш да уталожиш безкрайния копнеж, който разкъсва душата ми. Ах, кога ли ще видя пак твоите дивни очи, мила Серпентина!“
Така се провикна с висок глас студентът Анселмус.
— Ето едно гадно, нехристиянско име — промърмори басово някой край него. Това беше един завръщащ се у дома си минувач. Съзнал овреме къде се намира, студентът Анселмус побърза по-скоро да се отдалечи, като си мислеше: „Ще бъде вече истинско нещастие сега да ме срещне и гимназиалният директор Паулман или регистраторът Хеербранд!“
Но той не срещна нито единия, нито другия.
Пето бдение
— С Анселмус не може вече нищо да се стори — казваше гимназиалният директор Паулман. — Всичките ми добронамерени съвети, всичките ми предупреждения отиват напразно, той не иска с нищо да се захване, при все че е придобил вече отлични знания, което в края на краищата е основата на всичко останало.
Но тайнствено усмихнат, регистраторът Хеербранд хитро отвърна:
— Дайте на нашия Анселмус само малко време, драги директоре!
Това е един по-особен субект, в него се крие много нещо и ако казвам „много нещо“, то това значи: един таен секретар или дори придворен съветник.
— Придво… — заекна гимназиалният директор безкрайно удивен, но думата така си остана недоизречена.
— Тихо, тихо — продължи регистраторът Хеербранд, — зная какво приказвам. От два дни вече той седи у архивариуса Линдхорст и преписва, а снощи в кафенето архивариусът ми каза: „Вие сте ми препоръчали един способен човек, драги! От него ще излезе нещо.“ И сега помислете си за връзките на архивариуса — мълчете, мълчете, за това ще поговорим след година!
При тези думи, все тъй хитро усмихнат, регистраторът си излезе, като остави занемелия от учудване и любопитство директор закован на стола. Но този разговор направи съвсем друго впечатление на Вероника. „Та не го ли знаех винаги — мислеше си тя, — че господин Анселмус е извънредно умен и мил млад човек, от когото ще излезе нещо голямо? Да знаех само дали ме обича? Но оная вечер, когато пресичахме Елба, не ми ли стисна той два пъти ръката? Не ми ли хвърляше по време на дуета особени погледи, които проникваха до самото ми сърце? Да, да, той наистина ме обича и аз…“ Тук по обичая на младите момичета Вероника се отдаде на сладостни мечти за едно светло бъдеще. Вече се виждаше госпожа придворна съветничка с хубаво жилище на Шлосгасе или на Новото пазарище, или на Морицщрасе, модерната шапка и новият турски шал й приличаха много. Елегантно небрежна, тя закусваше в еркера и даваше на готвачката нужните нареждания за през деня: „Но Само да не объркаш яденето, че това е любимото ястие на господин придворния съветник!“ Минаващи край къщата елегантни господа поглеждат нагоре, тя ясно чува: „Божествена жена е тази придворна съветничка, колко хубаво й стои дантеленото боненце!“ Тайната съветничка Игрек е пратила слугата да попита дали на госпожа придворната съветничка ще е приятно да отидат заедно с каляска до Линкеските бани. „Предай много поздрави, но съжалявам безкрайно, вече съм обещала да отида на чай у председателката 2.“ Ето че си идва и придворният съветник Анселмус, бил излязъл рано по работа. Облечен е по последна мода. „Я гледай, вече е десет — вика той, като натиска копчето за биене на златния си часовник и дава една целувка на младата си жена. — Как си, мила женице, знаеш ли какво съм ти донесъл?“ — продължава закачливо той и изважда от джобчето на жилетката си чифт прелестни, изработени по най-модерен начин обици, които й слага на мястото на старите, по-обикновените.