— Мило момиче — каза Анджелика, — нима не знаеш, че моят Виктор е винаги в сърцето и в ума ми? Тъкмо затова съм днес тъй весела — ах, Боже мой! — тъй щастлива, тъй честита от цялата си душа! Защото моят Виктор е добре и в близко време ще го видя отново, вече като ротмистър, украсен с отличия за безграничната му храброст. Едно тежко, но напълно безопасно нараняване в дясната ръка, нанесено му със сабя от вражески хусар, не му позволява да ми пише, а и бързите смени на местопребиваването му, тъй като той не желае да се раздели с полка си, все още го лишават от възможност да ми прати известие за себе си, но тази вечер той ще получи твърдо нареждане да се погрижи преди всичко за здравето си. Утре ще отпътува за насам и качвайки се в колата си, ще научи за производството си в чин ротмистър.
— Но, мила Анджелика — подхвърли Вероника, — та ти отсега знаеш вече всичко!
— Не ми се смей, мила приятелко — продължи Анджелика, — че току-виж сивото човече се подало за наказание иззад огледалото. Но сериозно, не мога да не вярвам в известни тайнствени сили, защото доста често съвсем очевидно и, бих казала, осезаемо са се намесвали в живота ми. На мен специално не ми се вижда чак толкова чудно и невероятно, както на някои други, че има хора, които притежават известна ясновидска дарба, от която умеят с помощта на известни на тях средства да се ползват. Тук, в града, има една стара жена, която е особено надарена с тази способност. Тя не предсказва, както някои други от тая пасмина, по карти, излято олово или утайка от кафе, а след известни приготовления, в които трябва да вземе участие и заинтересованото лице, върху добре полирано метално огледало се появява странна смесица от всевъзможни фигурки и образи, по които старицата гадае, като извлича от тях отговорите на зададените й въпроси. Аз бях снощи при нея и получих известията за моя Виктор, в които нито за миг не се съмнявам.
Разказът на Анджелика хвърли искра в душата на Вероника и у нея назря мисълта също да запита старата жена за Анселмус и за своите надежди във връзка с него. Узна, че старицата се казвала госпожа Рауерица, че живеела на далечна улица извън Езерните порти, че приемала само в сряда и петък от седем часа вечерта, но тогава вече през цялата нощ до изгрев-слънце, и че предпочитала посетителят да отиде при нея сам. И тъй като беше сряда, Вероника реши под предлог, че ще изпрати сестрите Остер до дома им, да отиде веднага у старата. И така направи. Щом се сбогува при моста на Елба с приятелките си, които живееха в новия град, тя с бързи крачки се отправи извън Езерните порти и скоро се озова в далечната тясна уличка, на чийто край съзря червената къщица, където живееше госпожа Рауерица. Не можа да превъзмогне зловещото чувство и дори известен трепет в душата си, когато застана пред входната врата. Най-сетне, въпреки вътрешната съпротива, събра смелост и подръпна връвта на звънеца, при което вратата се отвори, Вероника пипнешком влезе в тъмен коридор и стигна до някаква стълба, извеждаща към горния етаж.
— Тук ли живее госпожа Рауерица? — извика тя в пустия пруст, тъй като никой не се показваше. Тогава вместо отговор се зачу ясно, проточено мяукане и голям черен котарак с извит като дъга гръб и трептяща от възбуда опашка тръгна важно пред нея и се спря пред някаква врата. След едно ново „мияу“ вратата се отвори.
— Ах, я гледай, ти ли си дошла, дъще? Влез, влез вътре!
Така извика показалата се на вратата фигура, при вида на която Вероника остана като закована на мястото си. Това беше някаква висока, мършава, облечена в дрипи жена! Когато заговори, издадената й напред остра брада се залюля, беззъбата й, засенчена от костелив ястребов нос, уста се изкриви в хилеща се усмивка и две фосфоресциращи котешки очи блеснаха зад големите очила. От навитата около главата шарена кърпа стърчеше остра черна четинеста коса, но грозотата на това лице особено се засилваше от две големи петна от изгаряне, които започваха от лявата буза и минаваха през целия нос. Дъхът на Вероника секна и викът, който трябваше да достави въздух на свилите й се гърди, се превърна в дълбока въздишка, когато костеливата ръка на вещицата я улови и въвлече в стаята. Вътре всичко беше в движение, цареше такова квичене, мяукане, грачене и цвърчене, че този общ хор объркваше всички сетива. Старата удари с юмрук по масата и викна: