С тези думи той бързо пресече големия хол и отвори малка странична врата, която извеждаше към някакъв коридор. Анселмус смело последва архивариуса. Така те стигнаха до една зала, или по-скоро до прекрасна оранжерия, защото от двете страни до самия таван растяха всевъзможни великолепни редки цветя и дори цели дървета с необичайни по форма листа и цветове. Някаква ослепителна магическа светлина заливаше цялата зала, без да може да се открие източникът й, защото прозорец никъде не се виждаше. Когато надникваше в гъсталака от храсти и дървета, студентът Анселмус съглеждаше само дълги пътеки, губещи се в далечината. В дълбоките сенки на непроходимия кипарисов гъсталак се открояваха очертанията на мраморни басейни, над тях се извисяваха причудливи фигури, водоскоци изхвърляха кристалните си струи нагоре и водата с плискане падаше в лъчезарните чашки на лилиите, необичайни гласове шушнеха из гората от чудни растения, прекрасни ухания изпълваха въздуха. Архивариусът беше изчезнал. Анселмус съгледа само един огромен храст от огненочервени лилии. Очарован от тази гледка, от сладостните аромати в тая вълшебна градина, Анселмус се спря като омаян. Тогава от всички страни се зачу някакво кискане, някакъв смях и нежни гласове започнаха да се задяват с него и да му се присмиват:
— Господин студиозус, господин студиозус! Откъде идвате? Защо сте така издокаран, господин Анселмус? Искате ли да поприказвате с нас как бабата се насадила в кошницата с яйцата и знатният младеж си лепнал мазно петно на новата жилетка? Знаете ли вече наизуст новата серия, която научихте от татко Свирчо, господин Анселмус? Вашият вид е много смешен с тази фалшива перука и тия официални книжни ботуши.
Такива кискания и закачки долитаха от всички страни, те се разнасяха и край самия студент, който едва сега забеляза, че бе плътно заобиколен от всевъзможни пъстри птички, които летяха около него, присмиваха му се и го вземаха на подбив. В този момент огненочервеният лилиев храст пристъпи към него и той видя, че това беше архивариусът Линдхорст, чийто преливащ се от жълто в червено халат на цветя беше подвел студента да го сметне за огромно цвете.
— Извинете, драги господин Анселмус, че ви оставих за минутка — каза архивариусът, — но трябваше да хвърля един поглед на своя хубав кактус, който ще разтвори тази нощ цветовете си. А сега кажете ми, как ви харесва моята малка домашна градина?
— Ах, Боже мой, тук е извънредно хубаво, уважаеми господин архивариус — отговори студентът, — само че тези пъстри птиченца ужасно се подиграват с моята скромна личност!
— На какво прилича тая врява? — извика гневно архивариусът към гъсталака.
Тогава оттам изхвръкна голям сив папагал, кацна на един миртов клон край архивариуса и поглеждайки го необикновено сериозно и важно през очилата, които носеше върху изкривения си клюн, програчи:
— Не се сърдете, господин архивариус, моите палави вагабонти пак са се разлудували, но господин студиозусът сам си е виновен, защото…
— Я тихо там, я по-тихо! — пресече го архивариусът. — Знам ги аз тези разбойници, но ти трябва да ги държиш по-строго, приятелю мой!… Е, да минем нататък, господин Анселмус!
И архивариусът го поведе с такива бързи крачки през няколко необичайно подредени стаи, че студентът едва смогваше да го следва и да хвърля бегъл поглед върху блестящите, особено изработени мебели и други непознати предмети, с които тези помещения бяха препълнени. Най-после те влязоха в една голяма зала, където архивариусът се спря и отправи поглед нагоре, така че Анселмус имаше време да се наслади на прекрасната гледка, която простата украса на тази зала предлагаше. На лазурносините стени изпъкваха златистобронзови стволове на високи палми, които сплитаха блесналите си като смарагди листа, образувайки по този начин искрящ потон. По средата на залата три излети от тъмен бронз египетски лъва крепяха порфирна плоча, върху нея имаше само една съвсем проста златна делва, от която, щом я съгледа, Анселмус не можа да откъсне вече очи. По огледално полираната й повърхност, преливайки се хилядократно, се появяваха отраженията на всевъзможни образи — понякога Анселмус виждаше себе си с копнежно протегнати ръце — ах! — край бъзовия храст. Серпентина се виеше нагоре-надолу, загледана в него с дивните си очи.
— Серпентина, Серпентина! — извика той високо. Тогава архивариусът Линдхорст бързо се обърна към него:
— Вие като че ли казахте нещо, драги господин Анселмус? Мисля, че извикахте дъщеря ми, но тя е в другия край на къщата, в стаята си, и сега има урок по пиано. Но да продължим нататък.