— Какво ви е, господин Анселмус?
Съвсем отпаднал духом, студентът отговори:
— Ах, любезни господин гимназиален директор, ако знаехте само какви странни неща току-що сънувах, и то с отворени очи, напълно буден, под едно бъзово дърво край стената на Линкеската градина, нямаше да ми се сърдите, че седя сега тук като отсъстващ…
— Ай, ай, господин Анселмус — прекъсна го директорът Паулман, — аз винаги съм ви смятал за солиден млад човек, но да сънувате буден, с отворени очи да сънувате, и сетне изведнъж да искате да скочите във водата, това, да прощавате, може да стори само един обезумял, лишен от разсъдък човек!
Студентът Анселмус страшно се огорчи от суровите думи на своя приятел, но тогава по-голямата дъщеря на Паулман, Вероника, една много хубава, вече напълно израсла шестнайсетгодишна девойка, каза:
— Ах, мили татко! Господин Анселмус сигурно е преживял нещо много особено и може би действително вярва, че е бил буден, докато всъщност е бил заспал и е сънувал всевъзможни небивалици, които сега продължава да си припомня.
— Но, скъпа мадмоазел и драги господин гимназиален директор — взе думата и регистраторът Хеербранд, — нима човек не може и буден да изпадне в известно полусънно състояние? Така например веднъж при следобедното кафе, в момент на телесно и духовно храносмилане, и аз бях потънал в подобна замисленост, при която като по вдъхновение изведнъж ми дойде, наум къде се намира един загубен документ, а и вчера един прекрасен едър латински фрактурен шрифт се замярка по същия начин пред отворените ми будни очи.
— Ах, уважаеми регистраторе — отвърна гимназиалният директор Паулман, — вие винаги сте били склонен да поетизирате, така човек лесно се поддава на фантастични и романтични приумици.
Ала студентът Анселмус почувства благодарност, че в крайно тежкото му положение, когато го смятаха за пиян или дори за налудничав, някой все пак се бе застъпил за него, и макар мрачното настроение да не го напускаше, сега сякаш за пръв път забеляза, че Вероника има извънредно хубави тъмносини очи, и съвсем, изглежда, забрави онези дивни очи, които беше видял сред клоните на бъзовото дърво. С една дума, споменът за приключението под бъзовото дърво изведнъж изчезна от съзнанието на студента Анселмус, той се почувства тъй облекчен и радостен и от обзелото го весело настроение толкова се одързости, че при излизането от лодката предложи за помощ ръката си на своята защитница Вероника, а когато тя се облегна на нея, той така сръчно и успешно поведе девойката към дома й, че се подхлъзна само един-единствен път и тъй като това подхлъзване стана на единственото разкаляно място по цялата улица, съвсем малко опръска бялата рокля на Вероника. Щастливата промяна в настроението на студента Анселмус не убягна от погледа на директора Паулман, той почувства отново обич към него и го помоли за извинение заради суровите думи, които бе изрекъл преди малко по негов адрес.
— Да — добави той, — има доста примери, че много пъти могат да се случат някои phantasmata2, които изплашват и измъчват хората, но това е телесно заболяване и против него помагат пиявици, които, salva venia3, следва да се наслагат на седалищните части, както го е предписал вече един прочут, сега покоен учен.
Студентът Анселмус сам не знаеше дали всъщност е бил пиян, обезумял или болен, във всеки случай пиявиците му се сториха съвсем безполезни, тъй като всичките фантазми бяха напълно изчезнали и той все повече се развеселяваше, колкото по-успешно се проявяваше с всевъзможни любезности към хубавата Вероника. След леката, скромна вечеря имаше, както обикновено, музика. Студентът Анселмус трябваше да седне на пианото, а Вероника даде воля на прелестния си глас.