— Скъпа мадмоазел — каза регистраторът Хеербранд, — вие имате глас като кристал на камбана!
— Това само не! — изплъзна се, без само да знае как, от студента Анселмус и всички го изгледаха учудени и неприятно изненадани. — Кристални камбани звучат дивно, да, дивно, сред бъзовите дървета — продължи полугласно той.
Тогава Вероника сложи ръка на рамото му и каза:
— Какво говорите, господин Анселмус?
Студентът изведнъж се съвзе и отново засвири. Директорът Паулман мрачно го изгледа, но регистраторът Хеербранд сложи на пулта един нотен лист и за обща възхита изпя една бравурна ария от капелмайстора Граун. Студентът Анселмус акомпанира още няколко неща, а накрая и един фугиран дует, изпълнен от него и Вероника и композиран от самия директор Паулман. Това създаде у всички изключително весело настроение. Беше станало твърде късно и регистраторът Хеербранд посегна вече към шапката и бастуна си, но директорът Паулман пристъпи тайнствено към него и рече:
— О, нима вие сам, уважаеми регистраторе, няма да кажете на нашия господин Анселмус онова, за което вече си говорихме?
— С най-голямо удоволствие — отвърна регистраторът Хеербранд и след като всички го заобиколиха, направо продължи: — Тук, в града ни, живее един възрастен, доста странен, но много забележителен човек, някои казват, че се занимавал с тайни науки, ала тъй като такива всъщност няма, то аз го смятам по-скоро за изследовател на древността и покрай другото може би и за експериментиращ химик. Имам предвид не друг, а нашия таен архивариус Линдхорст. Той живее, както знаете, усамотено в далечната си старинна къща и когато е свободен от служба, прекарва обикновено в своята библиотека или в химическата си лаборатория, където обаче никого не допуска. Освен множество редки книги той притежава и известно число арабски, коптски, а също и написани дори със странни писмена, непринадлежащи към никой познат език манускрипти. Тези именно манускрипти той би желал умело да се препишат и за целта има нужда от човек, който да разбира от рисуване с перо, за да бъдат всички тези писмена абсолютно вярно и точно разнесени върху пергамент, и то непременно с туш. Той иска тази работа да се извърши под негов надзор в една отделна стая в къщата му. За това ще заплаща, освен обеда и по един талер на ден, като обещава допълнително и значителен подарък накрая, когато преписите бъдат успешно завършени. Работното време — всеки ден от дванайсет до шест часа. От три до четири часа ще се почива и обядва. Тъй като вече е направил напразно опит с няколко млади хора за прекопирването на манускриптите, той се обърна най-сетне към мене да му препоръчам някой изкусен рисувач. Тогава се сетих за вас, драги господин Анселмус, защото зная, че пишете извънредно чисто, а и рисувате също тъй чисто и красиво. Затова, ако желаете до евентуалното ви назначаване да припечелвате в тези тежки времена по един талер на ден, независимо от допълнителния подарък, то потрудете се да се явите утре точно в дванайсет часа пред господин архивариуса, чието жилище сигурно ви е известно. Но внимавайте да не направите някое мастилено петно: ако то се случи върху преписа, ще трябва без всякакво снизхождение да започнете отново; капне ли обаче мастило върху оригинала, господин архивариусът е в състояние да ви изхвърли през прозореца, защото той е гневлив човек.
Студентът Анселмус се зарадва безкрайно на предложението на регистратора Хеербранд, защото не само че умееше чисто да пише и да рисува с перо, но и като калиграф с истинска страст и особено старание обичаше да преписва. Затова поблагодари с изискани изрази на своите благодетели и обеща да не пропуска часа.
Тази нощ студентът Анселмус сънува само лъскави сребърни талери, чувайки вече приятния им звън. Кой би упрекнал за това един беден човек, който, измамван от капризната съдба в не една своя надежда, трябва да държи сметка за всеки хелер и да се отказва от доста удоволствия, за които копнее младежката жажда за живот? Рано на другата сутрин той потърси и събра своите моливи, гарванови пера и туша, защото по-добри, мислеше си, няма да се намерят и у самия архивариус. Преди всичко прегледа и подреди калиграфските си образци и рисунки, за да ги представи на архивариуса като доказателство, че е в състояние да изпълни изискваното от него. Всичко потръгна добре, изглеждаше, че някаква особено щастлива звезда властваше този път над него, вратовръзката прилегна както трябва още при първото завързване, никакъв шев не се спука никъде, никаква бримка на копринените черни чорапи не се пусна, шапката не отхвръкна нито веднъж в прахта, докато я изчеткваше — с една дума, точно в единайсет и половина студентът Анселмус вече се озова със своя сивосинкав фрак, черни атлазени дрехи и свитък калиграфски образци и рисунки на улицата, водеща към двореца, и то именно в дюкяна на Конради, където изпи една-две чашки от най-добрия медицински коняк, защото тук, мислеше си той, като потупваше още празния си джоб, скоро ще зазвънтят сребърни талери. И въпреки дългия път до безлюдната улица, в която се намираше прастарата къща на архивариуса Линдхорст, студентът Анселмус беше още преди дванайсет часа до пълната й врата. Той застана пред нея и се вгледа в голямата, красиво изваяна бронзова глава за похлопване. Но когато последният удар на часовника от Кройцкирхе разтърси въздуха с мощния си звън и студентът Анселмус посегна към бронзовото изваяние, за да похлопа, металната глава поради някаква отвратителна игра на припламващите синкави отражения на светлината разкриви лицето си в хилеща се гримаса. Ах, та това беше ябълкопродавачката от Черните порти! Острите зъби затракаха в старческата уста и в това потракване се долавяше: „Ах, ти, глупак — глупак — глупак, ще видиш, ще видиш пак! Какво търсиш тук чак! Глупак!“ Студентът Анселмус политна ужасен назад, поиска да се хване за рамката на вратата, но ръката му попадна на въженцето на звънеца и го потегли. Разнесоха се силни, все по-силни, неприятно пронизителни звуци и в цялата пуста къща подигравателно отекна: „Теб в стъкло трябва да те затворят, само в стъкло!“ Обзет от ужас, студентът Анселмус цял се затресе. Въженцето на звънеца се отпусна и се превърна в огромна прозрачна бяла змия, която се обви около него и започна да го души, пристягайки все по-силно и по-силно пръстените си, така че размекващото се, смазано тяло на студента пращеше и се разпадаше на части, кръвта му цвърчеше и проникваше в прозрачната змия и тя се обагряше в червено. „Убий ме, убий ме!“ — искаше да извика той в смразяващия го ужас, но от устните му се изтръгваше само някакво глухо хъркане. Змията вдигна глава и сложи дългия си остър език от нажежен бронз върху гърдите на Анселмус. Тогава режеща болка разкъса изведнъж пулсиращата му артерия на живота и студентът загуби съзнание.