Сериозен, погълнат, както обикновено, от мислите си, Балтазар излезе от курса на професор Мош Терпин и се запъти към градските порти, за да отиде вместо във фехтовалната зала — в прелестната горичка, която се намираше само на неколкостотин крачки от Керепес. Неговият приятел Фабиан, хубав момък, весел и жив на вид и със също такъв характер, изтича след него и го настигна при изхода на града.
— Балтазар! — извика Фабиан. — Балтазар, пак ли отиваш в гората, за да блуждаеш из нея като меланхоличен Филистер, докато свестните момчета мъжки се упражняват в благородна фехтовка! Моля те, Балтазар, остави най-после тая глупава мрачност и бъди пак бодър и весел, какъвто си беше по-рано. Ела! Нека опитаме двамата няколко хватки със сабите, а сетне, ако толкова искаш, и аз ще те придружа извън града.
— Ти ми мислиш доброто, Фабиан — отговори Балтазар, — ти ми мислиш доброто и затова не ти се сърдя, че понякога ме следваш на всяка крачка като сянка и често ме лишаваш от някои удоволствия, за които нямаш и понятие. Ти принадлежиш към странните хора, които обявяват всеки, който се разхожда самотен в гората, за меланхоличен глупак и искат да го обработят и излекуват според собствените си разбирания тъй, както онзи царедворец рекъл да излекува благородния принц Хамлет, а той, когато това човече го уверило, че не знае да свири на флейта, му дал добър урок. От това, драги Фабиан, аз ще те пощадя, обаче от сърце те моля да си избереш за благородното ти фехтуване с рапира и сабя някой друг партньор, а мене да ме оставиш на спокойствие да продължа пътя си.
— Не, не — извика засмян Фабиан, — ти няма да ми се изплъзнеш така лесно, скъпи приятелю! Щом не искащ да отидеш с мене в залата за фехтовка, аз ще дойда с теб в гората. Дълг на верния ти приятел е да те развеселява, когато си тъжен. Да вървим тогава, драги Балтазар, да вървим, щом не искаш нещо друго.
При тези думи той хвана приятеля си под ръка и тръгна бодро с него към гората. Балтазар стисна зъби със затаено раздразнение и остана мрачно умълчан, докато Фабиан не преставаше да му разказва една след друга весели истории. Между многото приказки бяха казани и много глупости, както се случва, когато непрестанно се разказват весели смешки.
Когато най-после навлязоха в прохладните сенки на благоухаещата гора и гъсталакът зашепна с копнеж, когато чудните мелодии на ромонещите потоци и песните на горските птички огласиха далечината, будейки ехото, което им отговаряше от планините, Балтазар внезапно се спря и извика, разперил ръце, сякаш искаше с любов да прегърне дървета и храсти:
— О, сега пак ми е добре, неописуемо добре!
Фабиан погледна приятеля си малко слисано, като някой, който не може да разбере какво приказва другият и не знае какво трябва да стори. Тогава Балтазар хвана ръката му и извика възхитен: