— Този ли е пътят към Керепес?
— Да, господине — отговори меко и сериозно Балтазар и подаде на малкия ботушите, които беше вдигнал от земята. Всичките усилия на малкия да обуе ботушите останаха напразни, той се прекатури веднъж два пъти и накрая се търкулна, пъшкайки, в прахта. Балтазар постави двата ботуша изправени един до друг, издигна нежно малкия и внимателно го спусна, вдявайки тънките му крачка в тежките и широки кончове на ботушите. Сложил гордо едната ръка на хълбока, а другата на баретката, малкият извика: „Gratias22, господине!“, сетне отиде към коня и хвана юздите му. Но всичките му усилия да достигне стремето или да се изкатери на високото животно останаха пак напразни. Все така сериозен и благ, Балтазар пристъпи и вдигна малкото човече до стремето. Но то се изсили, види се, прекалено, защото прелетя над седлото и тупна пак на земята от другата страна.
— Не така буйно, любезни ми мосю! — извика Фабиан, като се изсмя отново с глас.
— Вървете по дяволите с вашия любезен мосю! — извика малкият, страшно разгневен, като изтърсваше прахта от дрехите си. — Аз съм студент и ако вие сте също студент, предизвикателство е, че ми се смеете в очите като на някакъв страхливец. Утре в Керепес ще трябва да се дуелирате с мен!
— Дявол да го вземе — извика Фабиан все така със смях, — дявол да го вземе, това се казва студент на място, един път момък, що се отнася до куража и уставното държане.
И с тези думи той вдигна малкия въпреки ритането и противенето му и го сложи на коня, който, цвилейки весело, веднага потегли в тръс с малкия си господар, Фабиан се бе хванал за корема — щеше да се задуши от смях.
— Жестоко е — каза Балтазар — да се смееш на човек като този малък ездач, когото природата така ужасно е онеправдала. Ако той наистина е студент, ти трябва да се биеш с него, и то с пищови, макар да е против академичните обичаи, защото той няма да може да си служи нито с рапира, нито със сабя.
— Колко сериозно, колко мрачно взимаш всичко това, драги Балтазар — каза Фабиан. — Никога не съм си позволявал да се присмивам на някой урод. Но кажи ми, бива ли едно такова завързано дребосъче да се качва на кон, когато не може да погледне над шията му? Бива ли да нахлузва на крачетата си такива безбожно големи ботуши? Бива ли да облича такава пристегната куртка и да носи такава чудновата кадифена барета с хиляди шнурове и пискюли? Бива ли да се държи толкова надуто и високомерно? Бива ли да се мъчи да говори с такъв варварски дебел и пресипнал глас? Бива ли да си позволява всичко това, питам те аз, след като всъщност е един страхливец?… Но аз трябва да побързам обратно, трябва да видя сензацията, когато този рицарски студиозус влезе в града, възседнал своя величествен кон! С теб и без това днес нищо не може да се захване… Бъди здрав!
И Фабиан хукна към града…
Балтазар напусна широкия път и навлезе в най-големия гъсталак. Там седна на една обрасла с мъх пейка, обзет от горчиви чувства. Може би наистина обичаше миловидната Кандида, но той беше скривал от всички, дори от себе си, дълбоко в душата си тази любов като нежна тайна. Когато Фабиан съвсем открито така лекомислено заговори за това, той почувства, като че груби ръце смъкват с безочлива дързост булото от светлия образ, който той не бе посмял да докосва. Струваше му се, че сега този образ вечно ще му се сърди. Той изживяваше думите на Фабиан като ужасно кощунство със собствената му същност, с най-сладостните му блянове.
— Значи — извика той с безмерно негодувание, — значи ти, Фабиан, ме смяташ за един влюбен глупак, за безумец, който тича на лекциите на Мош Терпин, само и само да постои час-два под един покрив с Кандида; който обикаля самотно из гората, за да измисля жалки стихове за любимата и още по-жалко да ги записва; който поврежда дърветата, като дълбае по гладката им кора инициали; който в присъствие на девойката не може да изрече нито една свястна дума, а само пъшка и въздиша и прави плачевни физиономии, сякаш го боли коремът; който носи на голите си гърди увехналите цветя, с които тя се е кичила, или някоя ръкавица, която тя е загубила; който върши, с една дума, хиляди детински глупости!… Та за това ти, Фабиан, ме дразниш, затова навярно всички студенти ми се смеят, затова и аз заедно с вътрешния ми свят, който ми се е разкрил, съм може би вече предмет на подигравки. А милата, прелестната, очарователната Кандида…