„Ах! — проплака лилията. — Та не мога ли с този плам, който гори сега в мен, да бъда твоя? Нима ще мога да те обичам повече отсега, нима ще мога да те съзерцавам както сега, ако ме унищожиш?“
Тогава младежът Фосфорус я целуна и лилията пламна като пронизана от светлина, от лумналите огнени езици се излъчи ново същество, което бързо се издигна над долината и се понесе в безкрайните простори, без повече да се грижи за дружките от младини и за любимия младеж. А той заплака по изгубената си любима, защото също и него само безкрайната любов бе довела при красивата лилия в усамотената долина, и гранитните скали съчувствено склониха глави пред неговата скръб. Но една канара разтвори недрата си, от тях шумно излитна черен крилат дракон и каза: „Моите братя, металите, спят вътре, но аз съм винаги буден и бодър и искам да ти помогна.“ Летейки по всички посоки в пространството, драконът улови най-после съществото, което се бе излъчило от огнената лилия, отнесе го на хълма и го обгърна с крилете си. Тогава лилията се върна пак в старото си състояние, но постоянната мисъл я измъчваше, а любовта й към младежа Фосфорус беше режеща болка, от която, сякаш облъхнати от отровни изпарения, цветенцата, които иначе се радваха, като я гледаха, повехнаха и умряха. Тогава младежът Фосфорус се препаса с греещо от безброй лъчи бляскаво въоръжение и влезе в бой с дракона, който така налиташе и удряше с черните си криле в бронята му, че ясният й звън се разнасяше далече наоколо. От силното звънтене цветенцата пак оживяха, налетяха като пъстри птиченца върху дракона, чиито сили се изчерпаха и той се скри победен в земните глъбини. Лилията беше освободена, младежът Фосфорус, изпълнен с пламенен копнеж, я обгърна с неземна любов и цветенцата, птичките и дори високите гранитни скали се преклониха с ликуващ химн пред лилията като пред царица на долината…
— Извинете, но това са фантастични ориенталски измислици, уважаеми господин архивариус — каза регистраторът Хеербранд, — а ние ви бяхме помолили да ни разкажете, както обикновено, нещо от вашия толкова забележителен живот, нещо от пътешественическите си приключения, и то нещо истинско.
— Че какво — възрази архивариусът Линдхорст. — Това, което току-що ви разказах, е най-истинското нещо, което мога да ви предложа, и то се отнася донякъде и до моя живот. Защото аз произхождам от оная именно долина и огнената лилия, която стана накрая царица, е моя прапрапрабаба, поради което и аз всъщност съм принц.
Всички гръмко се разсмяха при тези думи.
— Да, смейте се, смейте се — продължи архивариусът Линдхорст, — на вас може да ви изглежда безсмислено и глупаво това, което наистина съвършено бегло ви разказах сега, и все пак то съвсем не е лишено от смисъл, нито е само алегорична приказка, а е самата истина. Но ако знаех, че тая прелестна любовна история, на която и аз дължа своето възникване, тъй малко щеше да ви хареса, тогава щях да ви разкажа някои новини, които моят брат ми съобщи при вчерашното си посещение.
— Как? Нима вие имате брат, господин архивариус? Та къде е той, къде живее? И той ли е на кралска служба, или се занимава частно с научна работа? — заваляха въпроси от всички страни.
— Не! — отговори архивариусът, като съвършено хладнокръвно и равнодушно си вземаше щипка енфие. — Той застана на лошата страна и отиде при драконите.
— Какво искате да кажете с това „отиде при драконите“, уважаеми господин архивариус? — взе думата регистраторът Хеербранд.
— Отиде при драконите ли? — се зачу като ехо и от всички страни.
— Да, при драконите — продължи архивариусът Линдхорст. — Всъщност това беше постъпка на отчаяние. Вие знаете, господа, че съвсем неотдавна баща ми умря, оттогава са минали едва триста осемдесет и пет години, поради което аз още нося траур. Баща ми завеща на мен, неговия любимец, един великолепен оникс4, обаче моят брат също искаше да го има. Ние се скарахме за него по крайно неприличен начин край тленните останки на баща ми, докато покойникът най-после загуби търпение, скочи и изхвърли лошия ми брат надолу по стълбите. Моят брат страшно се разядоса от тази постъпка на родителя ни и веднага отиде при драконите. Сега той пребивава в една кипарисова градина край Тунис, където трябва да пази прочут мистичен гранат, който един проклет заклинател на духове, летуващ обикновено в Лапландия, дебне да му отнеме. Поради това брат ми може да се отлъчва от своя пост само за някакъв си четвърт час, когато заклинателят обработва своите лехи със саламандри5, тогава той може набързо да ми разкаже какво ново има край изворите на Нил.