— Но, уважаеми господин професоре — избухна най-после Балтазар, — та аз не бях…
— Добре, добре — прекъсна го професорът.
Кандида дойде при тях.
— Утеши — каза й той, — утеши добрия Балтазар, той е много смутен от тази неприятност, която се случи.
Добродушната Кандида истински съжали горкия Балтазар, който стоеше объркан, с наведен поглед пред нея. Тя му подаде ръка и му прошепна с прелестна усмивка:
— Но и хората, които се боят от котки, са също много смешни, нали?
Балтазар притисна пламенно устни към ръката на Кандида. Той беше на седмото небе и не мислеше вече за Цинобър и за котешкия писък… Суматохата беше отминала, спокойствието се възстанови. Слабонервната дама седеше на чайната маса и унищожаваше значително количество сухари, които топеше в ром, уверявайки, че по този начин заплашената от враждебни сили душевност най-добре се подкрепяла и след внезапната уплаха идвал вече обнадеждаващ копнеж!…
И двамата възрастни господа, между краката на които действително бе притичал един бягащ навън котарак, се завърнаха успокоени обратно и потърсиха, както мнозина други, масата за игра на карти.
Балтазар, Фабиан, професорът по естетика и други млади хора седнаха при жените. Междувременно господин Цинобър си беше придърпал едно столче за крака и с негова помощ се бе изкатерил на канапето, където, настанен между две дами, хвърляше горди, искрящи погледи около себе си.
Балтазар сметна, че сега моментът е твърде подходящ да се прояви със своите стихове за любовта на славея към пурпурната роза. Затова с полагащата се свенливост, обичайна за младите поети, той заяви, че ако не се боял, че ще предизвика отегчение и досада, и ако можел да се надява на благосклонната снизходителност на почитаемото събрание, той би се осмелил да прочете една поема, най-новото произведение на неговата муза.
Понеже жените достатъчно бяха разисквали по всичко, което се бе случило в града, а и девойките порядъчно се бяха наприказвали за последния бал у президента и дори бяха стигнали до общо мнение относно нормалния фасон на най-новите шапки, а мъжете не можеха да разчитат за по-малко от два часа напред на по-нататъшно ядене и пиене, Балтазар беше поканен единодушно да не лишава присъстващите от това прекрасно удоволствие. Той извади преписаната на чисто поема и зачете.
Неговото собствено произведение, избликнало с истинска мощ, с пълна жизненост от една действително поетична душа, все повече и повече го въодушевяваше. Четенето му, все по-страстно и по-страстно, издаваше вътрешен плам на любещо сърце. Той трепваше от възторг, когато някоя въздишка, някое тихо женско „Ах“, някой мъжки глас „Прелестно, отлично, божествено!“ го убеждаваха, че стиховете му увличаха всички.
Най-после той завърши. Тогава всички завикаха:
— Каква поезия! Какви мисли! Каква фантазия! Какви прекрасни стихове! Какво благозвучие! Благодарим, благодарим ви, драги господин Цинобър, за божествената наслада…
— Как? Какво? — извика Балтазар. Но никой не му обръщаше внимание. Всички се спуснаха към Цинобър, който се надуваше като малък пуяк на канапето и с противен глас похъркваше:
— Моля… моля ви се… щом ви задоволява!… То е една дреболия, която надрасках набързо миналата нощ!
Но професорът по естетика извика:
— Превъзходни, божествени Цинобър! Скъпи приятелю, освен мен ти си първият поет, който съществува сега на земята!… Ела на моите гърди, прекрасна душо!
С тези думи той грабна малкия от канапето, вдигна го към себе си, прегърна го и го целуна. Цинобър се отнесе към това съвсем невъзпитано. Той зарита с малките си крачета професора по корема и изписка:
— Пусни ме, пусни ме, причиняваш ми болка, ох, боли, ще ти издраскам очите, ще ти отхапя носа!
— Не! — извика професорът, като слагаше малкия на канапето. — Не, мили приятелю, стига с тая твоя прекалена скромност!
Мош Терпин също беше дошъл от масата за игра, той улови ръчичката на Цинобър, стисна я и каза извънредно сериозно:
— Прекрасни млади човече, никак не бе преувеличено, напротив, съвсем недостатъчно е това, което беше казано за изключителния гений, който ви одухотворява!
— А коя — извика пак въодушевен професорът по естетика, — коя от вас, млади девойки, ще възнагради с целувка нашия прекрасен Цинобър за неговото стихотворение, изразяващо тъй живо дълбоките чувства на най-чистата любов?
Тогава Кандида стана, приближи се с пламнали страни до малкия, коленичи и го целуна по синкавите устни на отвратителната му уста.