— Да — извика сега и Балтазар, обзет сякаш от внезапно безумие, — да, Цинобър, божествени Цинобър, ти си съчинил дълбокомислените стихове за славея и пурпурната роза, на теб се пада чудната награда, която получи!…
При тези думи той отвлече Фабиан в съседната стая и каза:
— Бъди така добър, погледни ме хубаво и ми кажи съвсем честно, аз ли съм студентът Балтазар, или не съм, ти ли наистина си Фабиан, в дома на Мош Терпин ли се намираме, сънуваме ли някакъв сън, полудели ли сме — ощипи ме по носа или ме разтърси, за да се събудя от този проклет кошмар!
— Как можеш — отговори Фабиан, — как можеш от чиста ревност, да се държиш като луд само защото Кандида целуна малкия? Трябва сам да признаеш, че стиховете, които той прочете, бяха наистина прекрасни.
— Фабиан — извика Балтазар дълбоко смаян, — какво говориш?
— Ами да — продължи Фабиан, — да, стиховете на малкия бяха превъзходни и на мене не ми се зловиди, че Кандида го целуна. Изобщо в това странно човече изглежда се крие нещо, което е по-ценно от една хубава фигура. Но що се отнася и до фигурата му, тя дори съвсем не ми изглежда така отвратителна сега, както в началото. Докато той четеше поемата си, вътрешното въодушевление разхубави чертите на лицето му и на мене ми се струваше, че той е един прелестен, строен младеж, при все че едва се подаваше над масата. Остави безполезната си ревност и се сприятели с него като поет с поет!
— Какво — изкрещя Балтазар, задушаващ се от гняв, — какво? Аз да се сприятеля с този проклет урод, когото бих удушил с ей тези ръце?
— Значи ти се отказваш да чуеш гласа на разума. Нека се върнем тогава в залата, където става, изглежда, нещо ново, защото чувам възгласи на одобрение.
Балтазар машинално последва приятеля си в залата.
Когато влязоха, професор Мош Терпин стоеше сам сред залата. Още държеше в ръка инструментите, с които бе извършил някакъв физически експеримент, и на лицето му се четеше замръзнало изражение на почуда. Всички се бяха струпали около малкия Цинобър, а той, подпрян с бастун отзад и изправен на пръсти, приемаше с горд поглед живите одобрения, които му се изказваха от всички страни. Хората отново се обърнаха към професора, който извършваше някакъв друг, твърде интересен опит. Но едва той завърши, и всички пак обградиха малкия и завикаха:
— Чудесно, превъзходно, драги господин Цинобър!
Накрая и Мош Терпин се спусна към малкия и десетократно по-силно от другите извика:
— Чудесно, превъзходно, драги господин Цинобър!
Сред гостите беше и малкият княз Грегор, който учеше в местния университет. Князът имаше най-хубавата външност, каквато човек можеше да си представи, а държането му беше толкова благородно и непринудено, че по него явно личеше високият произход и навикът му да се движи във висшето общество. Сега княз Грегор не се отделяше от Цинобър и не преставаше да го възхвалява като възхитителен поет и опитен физик.
Странна беше групата, която двамата заедно образуваха. До прекрасно сложения Грегор ярко контрастираше дребното човече, което, вирнало нос, едва се крепеше на тънките си крачка. Но всички погледи на жените бяха насочени не към княза, а към малкия, който ту се изправяше на пръсти, ту пак се отпускаше, така че се издигаше и спадаше, напомняйки картезианско дяволче.
Професор Мош Терпин отиде при Балтазар и рече:
— Какво ще кажете за моя фаворит, за моя мил Цинобър? Има много качества у този човек и сега, като го гледам, започвам да се досещам за действителното му положение. Проповедникът, който го е отгледал и ми го препоръча, се изказа много тайнствено за неговия произход. Вижте обаче благородното му държане, непринудените му достойни обноски. Той положително е с княжеска кръв, а може да е дори и царски син!
В този момент съобщиха, че вечерята е сложена. Залитайки тромаво, Цинобър докрета до Кандида, улови непохватно ръката й и я поведе към трапезарията.
Като бесен се втурна нещастният Балтазар към дома си през бурния вятър и дъжда в тъмната нощ.
Четвърта глава
Балтазар седеше усамотен в гората, на една покрита с мъх издадена скала и потънал в мисли, се вглеждаше в низината, където един поток се пенеше и шумеше между скалните блокове и гъсталаците. Тъмни облаци се приближаваха към него и отминаваха зад планините. Шумоленето на дърветата и на водите звучеше като глухо стенание, към него се примесваше и крясъкът на хищните птици, които излитаха от мрачината на горските пущинаци и се носеха в безбрежния въздушен простор след бързо отдалечаващите се облаци…