С тези думи господин Винченцо Сбиока прегърна слисания Балтазар и се качи в колата, която веднага потегли.
— Не бях ли прав — каза си Балтазар, — не бях ли прав, че това зловещо човече Цинобър е омагьосано и взема ума на хората!
В този момент един млад човек изтича край него — блед, разстроен, безумие и отчаяние се четеше по лицето му. Балтазар се развълнува. Стори му се, че разпозна в младежа един от своите приятели. Затова забърза след него в гората.
Не минал още двайсет-трийсет крачки, той съзря стажанта Пулхер, който стоеше под едно голямо дърво с насочен към небето поглед и говореше:
— Не, не мога да понасям повече този позор!… Всички надежди в живота ми са разбити! Бъдещето ми е само в гроба. Прощавай, живот, свят, надежда, любима…
И отчаяният стажант извади от вътрешния джоб на дрехата си пистолет и го допря до челото си.
Балтазар се спусна светкавично към него, отне пистолета от ръката му, захвърли го надалеч и извика:
— Пулхер, за Бога, какво става с теб, какво правиш!
Няколко минути стажантът не можа да дойде на себе си. Полузагубил съзнание, той се свлече на тревата. Балтазар седна до него и му заговори утешителни думи, каквито му идваха наум, без да знае причината за отчаянието на Пулхер.
Много пъти Балтазар запитваше стажанта какво тъй страшно му се е случило, та да стигне до черната мисъл за самоубийство. Най-после Пулхер въздъхна дълбоко и започна:
— Ти знаеш, драги приятелю Балтазар, моето притеснено положение, знаеш, че цялата ми надежда е да получа службата на таен експедитор при министъра на външните работи, която стои незаета; знаеш с какво старание, с какво усърдие съм се подготвял за нея. Бях представил своите писмени работи, които за моя радост получили пълното одобрение на министъра. С каква увереност се явих днес преди обяд за устен изпит! В стаята беше дошло и едно дребно, уродливо човече, което ти сигурно познаваш под името господин Цинобър. Легационният съветник, който щеше да проведе изпита, ме посрещна много радушно и каза, че за същата служба, която желая да заема, се е явил и господин Цинобър, затова щял да ни изпитва и двамата. После ми прошепна тихо на ухото: „Няма какво да се страхувате от вашия конкурент, драги стажанте. Работите, които малкият Цинобър е представил, са жалки.“ Изпитът започна, на всички въпроси, зададени ми от съветника, аз отговорих. Цинобър не знаеше нищо, абсолютно нищо. Вместо да отговаря, той хъхреше и писукаше нещо неясно, което никой не можеше да разбере, два-три пъти падна от стола, като риташе капризно с крака, така че трябваше да го вдигам и слагам на стола. Сърцето ми трепереше от задоволство, приятелските погледи, които съветникът хвърляше към малкия, аз схващах като най-горчива ирония… Изпитът завърши. Как да ви опиша своя ужас, сякаш внезапен гръм ме порази и заби дълбоко в земята, когато съветникът прегърна малкия и му каза: „Прекрасни човече! Какви познания, какво разбиране, какво остроумие!“ И сетне на мене: „Много ме разочаровахте, Пулхер, та вие не знаете нищо! И не ми се сърдете, но начинът, по който сте събрали кураж, за да се явите на изпит, е против добрия тон, против всяко приличие!… Вие не можехте да се държите на стола, падахте и господин Цинобър трябваше да ви вдига. Хората от дипломацията трябва да са винаги трезви и благоразумни… Сбогом, господин стажант!“ Аз все още смятах всичко за някаква невероятна заблуда. Реших се и отидох при министъра. Той не ме прие, нареди да ми кажат, че е дързост от моя страна да го безпокоя с посещението си след начина, по който съм се държал на изпита — той знаел всичко! Постът, за който съм кандидатствал, бил вече даден на господин Цинобър!… Така някаква адска сила ме лиши от всякаква надежда и аз искам доброволно да се откажа от един живот, който е жертва на мрачна съдба!… Остави ме!…