— Какво искате вие! — сряза го гневно князът.
Цинобър се беше промъкнал до самия княз и мляскайки, поглъщаше с апетит чучулигата. Докладите наистина бяха съставяни от този млад човек, но князът извика:
— Какво искате вие? Вие не сте дори похващали перото! И това, че ядете до самия мен печени чучулиги, така че за мое крайно неудоволствие трябва да забележа едно мазно петно, което сте направили на новите ми панталони, и че същевременно така непоносимо мляскате — всичко това достатъчно показва пълната ви непригодност за каквато и да е дипломатическа кариера! Вървете си веднага и вече да не сте ми се мярнали пред очите, освен ако ми донесете подходящ сапун за вадене на лекета, за да се изчисти петното от новия ми панталон… Тогава ще си възвърна може би благоволението към вас!
И после, обръщайки се към Цинобър, продължи:
— Такива младежи като вас, драги ми Цинобър, са истинска украса за държавата и заслужават да бъдат отличени по достойнство! Повишавам ви в таен специален съветник, любезни мой!
— Крайно благодаря — захъхри Цинобър, като преглъщаше последната си хапка и бършеше с две ръце муцуната си, — крайно благодаря, ще се справя с тая работа, както ми подобава.
— Чудесна самоувереност — рече князът на висок глас, — чудесна самоувереност, тя свидетелства за вътрешните сили, които трябва да притежава достойният държавник!
С тези думи князът гаврътна чашка златна данцигска ракия, поднесена му лично от самия министър, и тя много му се услади. Новият съветник трябваше да седне между княза и министъра. Той поглъщаше огромно количество чучулиги, пиеше чаша след чаша малага и данцигска ракия, хъхреше и мърмореше през зъби и работеше дейно с ръчички и крачка, тъй като едва стигаше с острия си нос до ръба на масата.
Когато закуската завърши, двамата — и князът, и министърът — се провикнаха:
— Истински английски джентълмен е този таен специален съветник!
— Ти изглеждаш тъй радостен — каза Фабиан на своя приятел Балтазар, — погледът ти свети особено пламенно. Чувстваш се щастлив? Ах, Балтазар, ти може би се унасяш в хубави сънища, но аз трябва да те разбудя, дълг на приятеля е…
— Какво говориш, какво се е случило? — попита Балтазар изумен.
— Да — продължи Фабиан, — да, трябва да ти го кажа! Запази само спокойствие, приятелю!… Знай, че никоя злополука на света не ни поразява по-болезнено и все пак никоя не се преодолява по-леко от тази… Кандида…
— Господи! — извика Балтазар ужасен. — Кандида! Какво се е случило с Кандида? Да не би да е… умряла?
— Успокой се — каза Фабиан, — успокой се, приятелю! Кандида не е умряла, но за тебе все едно че е умряла! Трябва да ти кажа, че малкият Цинобър е станал таен специален съветник и е почти сгоден за хубавата Кандида, която, един Господ знае как, била просто луда по него.
Фабиан мислеше, че Балтазар ще избухне в несдържани, отчаяни жалби и клетви. Вместо това той каза със спокойна усмивка:
— Ако е само това, то не е нещо, което много ще ме натъжи.
— Ти не обичаш вече Кандида? — запита смаян Фабиан.
— Аз обичам това божествено дете — отговори Балтазар, — обичам тази прелестна девойка с целия си плам, с цялото увлечение, което може да се разгори в гърдите на един младеж! И зная, ах, зная, че Кандида продължава да ме обича, че една нечестива магия я е оплела, но аз скоро ще разкъсам мрежите на този вещер, скоро ще унищожа това чудовище, което заслепява горкото момиче…
И Балтазар разказа подробно на приятеля си за чудния човек, когото беше видял в странната кола в гората. Завърши с уверението, че щом един лъч от дръжката на бастуна на това магическо същество го улучил в гърдите, у него възникнало твърдото убеждение, че Цинобър не е нищо друго, освен едно омагьосано човече, чиято сила ще бъде унищожена именно от онзи човек.
— Но как могат да ти минават през ума такива съвършено смахнати глупости, Балтазар! — извика Фабиан, когато приятелят му завърши. — Човекът, когото смяташ за вълшебник, не е никой друг, а доктор Проспер Алпанус, който живее във вилата си недалеч от града. Вярно е, че за него се носят най-странни слухове, така че някои искат да го изкарат едва ли не втори Калиостро, но за това сам си е виновен. Той обича да се обгръща в мистична неяснота, да се прави на човек, запознат с най-дълбоките тайни на природата, разполагащ с непознати сили, а при това има и най-чудновати приумици. Неговата кола например е направена така особено, че човек, надарен с по-жива, по-пламенна фантазия като тебе, приятелю, може да сметне всичко това за явление от някаква фантастична приказка. Чуй ме и разбери: неговият кабриолет има формата на раковина и е целият посребрен, между колелата му е прикрепена латерна, която, щом колата потегли, започва да свири. Това, което си взел за сребърен фазан, е бил сигурно неговият дребен, облечен в бяло жокей, а платната на разперения му чадър ти си сметнал за криле на някакъв златен бръмбар. Той е наредил да завинтят на главите на белите му кончета по един голям рог, за да изглеждат съвсем фантастични. Впрочем вярно е, че доктор Алпанус носи хубав бамбуков испански бастун с чудесен блестящ кристал като дръжка на горния край, за вълшебното действие на който се разказва или по-право измисля какво ли не. Лъч от този кристал не можело никое око да понесе. Покриел ли го докторът с тънко було и вгледал ли се някой неотклонно в него, образът на лицето, за което човекът непрестанно мисли, се появявал бавно като в някакво вдлъбнато огледало.