— Наистина ли? — прекъсна го Балтазар. — Така ли разказват? Какво се говори още за доктор Алпанус?
— Ах — отговори Фабиан, — не искай сега от мен да ти приказвам за всичките тия щуротии и глупости. Много добре знаеш, че все още има чудновати хора, които противно на здравия разум вярват във всички така наречени чудеса от глупавите детски приказки.
— Трябва да ти призная — каза Балтазар, — че и аз съм принуден да се присъединя към тези чудновати, лишени от здрав разум хора. Посребреното дърво съвсем не изглежда като блестящ прозрачен кристал, латерната не звучи като хармоника, сребърният фазан не е в никакъв случай жокей, нито пък чадърът е златен бръмбар. Или странният човек, когото срещнах, не е бил доктор Проспер Алпанус, за когото говориш, или докторът владее наистина изключителни тайни.
— За да те излекувам от твоите странни бълнувания — каза Фабиан, — най-добре ще е просто да те заведа при доктор Проспер Алпанус. Тогава сам ще почувстваш, че докторът е един напълно обикновен лекар и съвсем не се разхожда с еднорози, сребърни фазани и златни бръмбари.
— Ти изказа — отговори с блеснали очи Балтазар, — ти изказа горещото ми желание, приятелю. Нека веднага отидем при доктора.
Те скоро стигнаха пред заключената решетъчна врата на парка, в средата на който се намираше вилата на доктор Алпанус.
— Как ли ще влезем? — почуди се Фабиан.
— Мисля, че като похлопаме — отговори Балтазар и хвана металното чукче, прикрепено до бравата на вратата.
Щом той вдигна чукчето, се разнесе подземен тътен като от далечна гръмотевица, заглъхваща постепенно на голяма дълбочина. Решетестата врата бавно се отвори, те влязоха и тръгнаха по дълга, широка алея, в дъното на която съгледаха вилата.
— Усещаш ли тук — попита Фабиан — нещо необикновено, магьосническо?
— Мисля — отговори Балтазар, — че начинът, по който решетъчната врата се отвори, не беше чак толкова обикновен, и не знам как, но тук всичко ми изглежда тъй странно, тъй магическо! Виждал ли си някъде такива прекрасни дървета като тези в тоя парк? Някои от тях и някои храсти с блестящите си стъбла и смарагдови листа произхождат сякаш от далечни, неизвестни страни…
Фабиан забеляза две необикновено големи жаби, които, подскачайки от двете им страни, ги придружаваха още от решетъчната врата.
— Хубав парк, в който се въдят такива гадини! — извика той и се наведе да вземе камък, с който да замери веселите жаби.
Двете жабки се скриха в храсталака, откъдето го загледаха със светещи човешки очи.
— Чакайте, чакайте! — извика Фабиан, прицели се в едната и хвърли по нея камъка. В същия миг една дребна, грозна жена, седнала край пътя, изписка:
— Грубиян! Какво замерваш честните хора, които с тежък труд изкарват тук, в парка, насъщния си хляб!
— Върви, върви — промърмори Балтазар ужасен, защото бе забелязал как жабата се бе превърнала в стара женица. Като погледна в храсталака, той се убеди, че другата жаба бе станала малко човече, което сега плевеше бурени…
Пред вилата се простираше хубава, широка поляна, на която пасяха двата еднорога, докато из въздуха се разнасяха чудни акорди.
— Виждаш ли, чуваш ли? — рече Балтазар.
— Не виждам нищо повече от две малки бели кончета, които пасат трева, а това, което така звучи във въздуха, са сигурно окачени по дърветата еолови арфи.