Сред присъстващите избухна за втори път неудържим смях, но при тези думи студентът Анселмус се почувства обзет от някакъв неопределен страх. Той не можеше да погледне във вперените сериозни очи на архивариуса Линдхорст, без вътрешно да потръпне по необяснима и за него самия причина, още повече че суровият металически глас на архивариуса проникваше някак тайнствено в него и го караше да изтръпва до мозъка на костите. Целта, заради която регистраторът Хеербранд го беше довел в кафенето, изглеждаше днес неосъществима. След случката пред къщата на архивариуса студентът Анселмус не можеше вече да се реши да повтори своето посещение, защото според дълбокото си убеждение той само по една случайност се беше спасил тогава ако не от смърт, то поне от опасността да полудее. Директорът Паулман минавал случайно по това време на улицата и го видял да лежи в безсъзнание пред входа, а някаква стара жена била оставила кошницата си с ябълки и лакомства на земята и се суетяла около него. Директорът Паулман веднага извикал носилка и го отнесъл така у дома му.
— Можете да мислите за мен каквото щете — казваше студентът Анселмус, — можете да ме смятате и за обезумял — няма значение: от бронзовия чук на вратата ми се хилеше проклетият образ на вещицата от Черните порти. За това, което се случи сетне, предпочитам да не говоря, но ако бях се свестил от своя припадък и бях видял пак дяволската ябълкопродавачка (защото именно тя е била старицата, която се е въртяла около мене), щях в същия миг или да получа удар, или да полудея.
Всички увещания, всички разумни доводи на гимназиалния директор Паулман и регистратора Хеербранд останаха безплодни и дори синеоката Вероника не успя да откъсне студента от потиснатото настроение, което го беше обзело. Вече го смятаха действително за душевноболен и само се чудеха какви средства да измислят, за да го разсеят, при което регистраторът Хеербранд беше на мнение, че нищо няма да помогне в случая повече на заболелия, отколкото работата му при архивариуса Линдхорст, а именно преписването на манускриптите. Затова от значение беше студентът Анселмус да бъде представен по подходящ начин на архивариуса Линдхорст. И тъй като регистраторът Хеербранд знаеше, че старият учен посещава почти всяка вечер едно известно кафене, той покани студента Анселмус да идва редовно за негова сметка вечерно време на чаша бира и лула тютюн в това кафене, докато, така или иначе, се запознае с архивариуса и се уговори с него по преписването на манускриптите, което студентът Анселмус с благодарност прие.
— Да ви възнагради Бог, драги регистраторе, дано успеете да върнете разсъдъка на този млад човек — рече директорът Паулман.
— Да ви възнагради Бог! — повтори и Вероника, като повдигна набожно очи към небето, но в себе си бе убедена, че студентът Анселмус, дори и без разсъдък, си е един много мил млад човек. И тъй, когато архивариусът Линдхорст с шапка и бастун се запъти тая вечер към изхода, регистраторът Хеербранд веднага сграбчи студента Анселмус за ръката и пресичайки с него пътя на архивариуса, каза:
— Дълбокоуважаеми господин таен архивариус, това е студентът Анселмус, който е необикновено вещ в краснописа и рисуването и би желал да прекопира вашите редки манускрипти.
— Това ми е извънредно приятно — отговори бързо архивариусът Линдхорст и като нахлупи триъгълната си войнишка шапка, отстрани решително регистратора Хеербранд и студента Анселмус от пътя си и шумно заслиза по стълбите, така че те двамата доста се слисаха и изумено загледаха вратата, която архивариусът така затръшна пред носовете им, че пантите й издрънчаха.
— Много странен стар човек — каза регистраторът Хеербранд.
— Странен стар човек… — промълви студентът Анселмус след него, усещайки как леден ток смразява кръвта в жилите му, така че той се скова едва ли не като статуя. Но посетителите наоколо се засмяха и рекоха:
— Днес архивариусът пак беше в особено настроение, утре сигурно ще му мине и няма да промълви вече нито дума, а само ще се вглежда в дима на лулата си или ще чете вестниците. Не бива да му се обръща внимание.
„И това е вярно — помисли си студентът Анселмус, — та кой би обърнал внимание на такова нещо! Не каза ли архивариусът, че му било извънредно приятно, дето искам да препиша манускриптите му? И защо регистраторът Хеербранд се изпречи на пътя му тъкмо когато той искаше да си отиде вкъщи? Не, не, господин тайният архивариус Линдхорст е всъщност много мил човек и учудващо либерален, само че е малко оригинален в странните си изказвания. Но за мене то няма значение. Утре точно в дванайсет часа аз съм при него, пък ако щат и сто бронзирани ябълкопродавачки да са против.“