И с рядка пъргавина той се изкачи отново по кедровата стълбичка, взе друг фолиант, почисти го основно от прахта, сложи го на мраморната маса, разтвори го и каза:
— Това произведение разглежда земните духове, може би ще хванем Цинобър в тази книга.
Приятелите пак видяха множество цветни, чисто изработени гравюри, представящи отвратителни, грозни жълто-кафяви страшилища. И щом Проспер ги докоснеше, те започваха жално да писукат и да се оплакват, накрая изпълзяваха тромаво от книгата, търкаляха се, ръмжейки и пъшкайки, по мраморната маса, докато докторът не ги пъхнеше отново в книгата.
И между тях Балтазар не откри Цинобър.
— Чудно, много чудно — каза докторът и потъна в дълбок, безмълвен размисъл.
— Да е царят на бръмбарите — каза след известно време той — е невъзможно. Царят на бръмбарите, както зная с положителност, сега е зает на друго място. Маршалът на паяците също не е, защото маршалът наистина е грозен, но много разбран и ловък и живее от собствен труд, без да си присвоява заслугите на другите. Чудно, много чудно…
Той пак помълча няколко минути, така че през това време можаха ясно да се чуят разни странни гласове, които прозвучаваха ту като отделни тонове, ту като мощно усилващи се акорди.
— У вас навсякъде звучи много хубава музика, драги господин докторе — забеляза Фабиан.
Проспер Алпанус, изглежда, съвсем не обърна внимание на Фабиан. Той не изпускаше от очи само Балтазар, най-напред протегна към него ръце, после раздвижи срещу него крайчетата на пръстите си, сякаш го пръскаше с невидими капки. Най-после докторът хвана Балтазар за двете ръце и му каза с дружеска сериозност:
— Само пълното съзвучие на психическото начало в закона на дуализма благоприятства за операцията, която ще предприема сега. Следвайте ме!
Приятелите последваха доктора през множество стаи, в които освен няколкото животни, които се занимаваха с четене, писане, рисуване и танци, нямаше нищо особено. Най-после те стигнаха до една двукрила врата, която се разтвори пред тях, и приятелите се озоваха пред плътна завеса. Проспер Алпанус изчезна зад нея, като остави Балтазар и Фабиан в пълна тъмнина. Завесата прошумоля, разтваряйки се на две страни, и приятелите се видяха сред яйцевидна зала, където цареше магичен полумрак. Когато човек се взреше в стените, струваше му се, че погледът му се губи в необозрими зелени гори и разцъфтели тучни ливади, в които бълбукаха извори и потоци. Тайнствен дъх на непознато ухание се носеше на вълни по всички посоки и, изглежда, разнасяше сладостни звуци на хармоника. Проспер Алпанус се появи облечен като брамин, цял в бяло, и постави в средата на залата голямо кръгло кристално огледало, върху което метна един воал.
— Елате — каза той глухо и тържествено, — елате пред това огледало, Балтазар, съсредоточете мислите си върху Кандида и поискайте, но поискайте с цялата си душа, тя да ви се яви в този миг, който съществува сега във времето и пространството…
Балтазар направи това, което се искаше от него, а Проспер Алпанус застана отзад и започна да описва с две ръце кръгове около него. Не минаха няколко секунди и някакво синкаво изпарение започна да се излъчва от огледалото и Кандида, милата Кандида, се появи в прелестния си образ и с цялата си жизненост! Но край нея — до самата нея — седеше отвратителният Цинобър и стискаше ръцете й, целуваше ги, а Кандида беше прегърнала това чудовище с едната си ръка, а с другата го милваше!… Балтазар искаше да извика високо, но Проспер Алпанус го хвана здраво за двете рамена и викът заглъхна в гърдите му.
— Спокойствие — каза Проспер тихо, — спокойствие, Балтазар! Вземете този бастун и нанасяйте удари срещу малкия, но без да мърдате от мястото си.
Балтазар направи така и за своя радост видя как малкият се сгърчи, катурна се назад и се затъркаля по земята! Разярен, той се втурна напред, но образът се разсея като мъгла и Проспер Алпанус дръпна побеснелия Балтазар към себе си, като извика:
— Стойте! Ако строшите магическото огледало, всички сме загубени! Да отидем на светло!
По повелята на доктора приятелите напуснаха залата и влязоха в една съседна светла стая.
— Да благодарим на небето — извика Фабиан, поемайки с мъка дъх, — да благодарим на небето, че се махнахме от проклетата зала. От задушния въздух сърцето ми щеше без малко да се пръсне, а на всичко отгоре и тия детински фокусничества, които мразя от цялата си душа…