И по отдалечени улички стажантът повлече през градските порти Балтазар към селото Хох Якобсхайм, където прочутият учен Птоломеус филаделфус пишеше забележителната си книга за непознатото племе на студентите.
Шеста глава
Професор Мош Терпин плуваше в блаженство.
— Можеше ли да ми се случи нещо по-щастливо — говореше си той — от това чудесният таен специален съветник да влезе в моя дом като студент? Той ще се ожени за дъщеря ми, ще стане мой зет, чрез него аз ще постигна благоволението на превъзходния княз Барзануф и ще се изкачвам все по-високо по обществената стълба след моя прелестен Цинобърчо. Вярно е, че и на мене самия често ми е непонятно как едно момиче като Кандида може така да се влюби в малкия. Иначе момичето държи, струва ми се, повече на хубавата външност, отколкото на особените умствени качества, а като гледам специално това човече, понякога съм с впечатлението, че той не би могъл да се нарече особено хубав, дори е bossu26, но — млък! Шт! Шт! И стените имат уши — той е любимец на княза, ще се издига все по-високо, все по-високо — и е мой зет!…
Мош Терпин беше прав. Кандида проявяваше несъмнена склонност към малкия и подхвърлеше ли от време на време някой, неомаян от странната магия на Цинобър, че тайният специален съветник е всъщност едно противно уродливо същество, тя веднага заговаряше за прекрасната коса, с която природата го е надарила.
Никой обаче не се усмихваше по-жлъчно, когато Кандида заговореше тъй, от стажанта Пулхер. Той следеше Цинобър на всяка крачка и в това предано го подпомагаше тайният секретар Адриан, онзи именно млад човек, когото магията на Цинобър едва не прогони от бюрото на министъра и който бе успял отново да спечели благоволението на княза само благодарение на отличното сапунче за чистене на петна, което той верноподанически му беше поднесъл.
Тайният специален съветник живееше в хубава къща с още по-хубава градина, сред която известно пространство, засадено с чудни рози, беше обградено с гъст храсталак. Хората бяха забелязали, че всеки девети ден Цинобър ставаше тихо в зори, обличаше се, колкото и трудно да му беше то, без помощта на прислугата, слизаше в градината и изчезваше в храстите, които заобикаляха това място.
Подозирайки някаква тайна и научили от камериера на Цинобър, че преди девет дена той е ходил на това място, Пулхер и Адриан решиха една нощ да прескочат градинската ограда и да се скрият в храстите. Едва се бе зазорило, когато те съзряха малкия да крета натам, пръхтейки и кихайки, тъй като минаваше през една цветна леха и росните стръкове и вейчици го шибаха по носа. Когато той дойде на поляната с розите, в храстите повея сладостно звучен полъх и дъхът на розите се почувства по-силно. Една хубава забулена жена с криле на рамената долетя долу, седна на изящния стол, който стоеше сред розите, взе с думите: „Ела, мое мило дете“, малкия Цинобър в скута си и започна да сресва със златен гребен дългата му коса, която падаше на вълни по гърба му. Това доставяше, види се, голямо удоволствие на малкия, защото той мигаше с оченца, изопваше крачка и мъркаше също като котарак. Това трая може би към пет минути, тогава вълшебната жена прекара пръста си надлъж по темето на малкия и Пулхер и Адриан забелязаха една тясна огненочервена блестяща ивичка коса на главата на Цинобър. Тогава жената каза: „Сбогом, мое сладко дете! Бъди ми разумно, бъди ми разумно колкото е възможно повече!“ Малкият каза: „Сбогом, мамичко, аз съм достатъчно разумен, няма защо постоянно да ми го повтаряш.“
Жената се издигна бавно и изчезна във висините…
Пулхер и Адриан се слисаха от изненада. Но когато Цинобър щеше вече да се отдалечи, стажантът изскочи пред него и извика високо:
— Добро утро, господин таен специален съветник, охо, колко хубаво са ви фризирали!
Цинобър се огледа и като видя стажанта, понечи бързо да избяга. Но неловък и слаб в крачката, какъвто си беше, той се препъна и падна във високата трева, така че стръковете й се сключиха над него и той целият се окъпа в росата. Пулхер се спусна към него и му помогна да стане на крака, но Цинобър му изхъхри: „Господине, какво търсите в моята градина, махайте се по дяволите!“, и се затича, колкото можеше, с клатушкане към къщи.