В тази, както и във всяка друга работа, засягаща най-непосредствено благото на държавата, князът се придържаше строго към точността. Знакът на ордена на тигъра със зелени петна трябваше да седи между тазобедрената става и опашната кост, три шестнайсети от цола косо нагоре. Но сега това не можеше да се постигне. Камердинерът, три пажа и самият княз какво ли не правеха, но всички усилия оставаха напразни. Коварната лента се смъкваше ту насам, ту натам и Цинобър започна недоволно да скимти:
— Какво си играете така безобразно над тялото ми, оставете тази глупава лента да виси, както си ще, аз съм си вече министър и си оставам министър!
— За какво ми са тогава съветниците на ордена, щом и за лентите съществуват такива глупави наредби, които пречат на моите желания?… Потърпи, милички ми министър Цинобър! Скоро работата ще се оправи.
По заповед на княза веднага бе свикан орденският съвет, към който бяха причислени и двама философи, както и един природоизпитател, току-що завърнал се от Северния полюс. Съветът трябваше да обсъди по какъв най-умел начин трябва да се прикрепи на министър Цинобър лентата на тигъра със зелени петна. За да съберат нужните сили за това важно съвещание, на всички членове на съвета бе наредено една седмица преди това да не мислят. Но за да могат по-добре да изпълняват това нареждане и все пак да вършат нещо полезно за държавата, беше им предписано през това време да се занимават със сметководството. Улиците пред палата, където орденските съветници, философите и природоизпитателят трябваше да заседават, бяха настлани с дебел пласт слама, за да не бъдат тези мъдри мъже смущавани от тропота на колите. Все със същата цел беше забранено и всяко биене на барабани, всякаква музика и дори високият говор в близост до палата. А в палата всички се движеха с дебели плъстени терлици и се разбираха помежду си само със знаци.
Седем дни подред, от ранна сутрин до късна вечер, траеха заседанията и все пак не можеше и да се мисли за стигане до някакво решение. Загубил всякакво търпение, князът изпращаше час по час хора да им кажат, че те трябва, ако щат да вървят и по дяволите, но в края на краищата да измислят нещо свястно. Обаче това никак не им помагаше.
Природоизпитателят беше изследвал, доколкото бе възможно, тялото на Цинобър, беше си отбелязал височината и ширината на гръбния му израстък и бе представил най-точни изчисления по това на орденския съвет. Той беше и онзи, който накрая предложи към съвета да бъде привлечен и театралният шивач. Колкото и странно да изглеждаше това предложение, в паниката и безизходицата, в която всички се намираха, то беше прието единогласно.
Театралният шивач, господин Кеес, беше извънредно обигран и хитър човек. Щом му изложиха трудността на случая, щом прегледа изчисленията на природоизпитателя, той можа веднага да посочи най-чудесното средство за поставянето на орденската лента в нормално положение. На гърдите и гърба трябваше значи да се пришият известен брой копчета и орденската лента да бъде закопчана с тях. Опитът се оказа повече от сполучлив.
Князът беше във възторг и одобри предложението на орденския съвет орденът на тигъра със зелени петна да се разделя на различни класи според броя на копчетата, с които той щеше да се дава. Например орден на тигъра със зелени петна с две копчета, с три копчета и т.н. Министър Цинобър в знак на особено отличие, каквото никой друг не можеше да изисква, получи ордена с двайсет брилянтни копчета, защото тъкмо двайсет копчета изискваше странната форма на тялото му.
Шивачът Кеес получи ордена на тигъра със зелени петна с две златни копчета и беше въздигнат заради сполучливата си идея в действителен таен велик модист на княза, макар че самият княз го смяташе за лош шивач и никога не си шиеше дрехи при него…
От прозореца на своята вила доктор Проспер Алпанус се вглеждаше замислен надолу, към своя парк. Той беше работил през цялата нощ, за да състави хороскопа на Балтазар, и беше успял да установи някои неща, които се отнасяха до малкия Цинобър. Най-важното обаче беше това, което се бе случило с малкия в градината, когато бил наблюдаван от Адриан и Пулхер. Проспер Алпанус тъкмо се канеше да извика своите еднорози да му докарат раковината, защото искаше да прескочи до Хох Якобсхайм, когато една кола изтрополи и спря пред решетъчната врата на парка. Съобщиха, че госпожицата от пансиона за възрастни благородни девици Фон Розеншон желае да види доктора.
— На драго сърце, да заповяда — каза Проспер Алпанус и дамата влезе при него. Тя беше облечена в дълъг черен костюм и носеше гъст воал като матрона. Обзет от странно предчувствие, Проспер Алпанус взе тръстиковия си бастун и остави бляскавите лъчи на дръжката да паднат върху дамата. Тогава около нея засъскаха ярки светкавици и тя застана цялата в бяло прозрачно облекло с блестящи крилца на водно конче на рамената и бели и червени рози, вплетени в косата. „Охо!“ — прошепна Проспер и прибра бастуна под домашната си дреха. Веднага дамата се оказа пак в предишния си костюм.