Вилхелм Хауф
Приказки
Керванът
Веднъж един керван пътувал през пустинята. Из необятната равнина, където взорът съзирал само пясъци и небе, отдалеч се носел звънът на камилски и конски хлопки.
Най-напред гъст облак прах издавал приближаването на кервана, а когато през него преминавал ветрец, проблясвали лъскави оръжия и пищни одежди. Такъв се сторил керванът на мъжа, който го наближавал отстрани. Той яздел хубав арабски кон, оседлан с покривало на тигрови шарки; водел го с тъмночервени юзди със сребърни звънчета, а на главата на коня се веели красиви пера. Ездачът бил личен, а облеклото му подхождало на разкошния кон — алено сетре и шалвари, на главата бял тюрбан, богато извезан със златна сърма, а от едната му страна висял ятаган с богато украсена дръжка. Тюрбанът му, който бил смъкнат ниско над лицето и черните очи, които святкали изпод гъстите вежди, дългите мустаци, които висели под извития нос, му придавали див, дързък вид.
Щом наближил на петдесетина крачки от кервана, ездачът пришпорил коня си и за няколко мига настигнал водачите му. Било толкова необичайно самотен ездач да язди сред пустинята, че стражите, опасявайки се от нападение, извадили копията.
— Какво правите?! — викнал им ездачът, като видял, че го посрещат така враждебно. — Да не мислите че сам човек ще тръгне да напада кервана ви?
Засрамени стражите отново размахали копията, но водачът им се насочил към чужденеца и попитал за намеренията му.
— Чий е керванът? — попитал чужденецът.
— Той не е само на един човек, а на няколко търговци, които се прибират от Мека в родния си град, а ние ги съпровождаме през пустинята, защото се случва всякаква пасмина да притеснява пътниците.
— Тогава ме заведи при търговците — пожелал чужденецът.
— Сега не може, защото не бива да спираме, а търговците са на най-малко четвърт час оттук, но ако яздите с мен, докато спрем за обедна почивка, желанието ви ще бъде изпълнено.
Чужденецът не отвърнал нищо, извадил дългото си наргиле, закрепено отстрани на седлото му, и като яздел редом с водача, започнал здраво да дърпа от него. Водачът на стражата не знаел какво да прави с чужденеца, не се осмелявал да попита за името му и колкото и да се стараел да завърже разговор с него, на различните му опити: „Пушите хубав тютюн“ или „Враният ат си го бива, бърз ход има“, му се отвръщало кратко: „Да, да!“ Най-после стигнали до мястото, на което щели да почиват до пладне. Водачът поставил хората си на стража и се спрял да почака с чужденеца пристигането на кервана. Трийсет камили с тежък товар минали покрай тях, придружени от въоръжени мъже. След тях на хубави коне се задали петимата търговци, на които бил керванът. Повечето били мъже в напреднала възраст, сериозни и с положение, както се виждало. Само един изглеждал по-млад от другите, както и по-весел и жив. Колоната завършвала с цяла сюрия от камили и товарни коне.
Разпънали шатри, а камилите и конете завързали наоколо. В средата дигнали голяма шатра от син свилен плат. Натам повел водачът на стражата чужденеца. Като отметнали завесата и влезли вътре, двамата заварили петимата търговци седнали на извезан със сърма миндерлък, а черни роби им поднасяли гозби и напитки.
— Кого ни водиш? — подвикнал младият търговец на водача, но преди още той да успее да отговори, чужденецът заразправял:
— Името ми е Селим Барух и съм от Багдад. На път за Мека ме нападнаха разбойници и преди три дни успях тайно да се спася от пленничество. Великият пророк ми помогна да чуя хлопките на кервана ви и така се озовах при вас. Позволете ми да пътувам във вашата компания. Няма да дарите закрилата си на недостоен човек, а пристигнем ли в Багдад, щедро ще се отплатя за добрината ви, защото аз съм племенник на великия везир.
Тогава най-възрастният от търговците рекъл:
— Селим Барух, добре дошъл под сянката ни! За нас е радост да ти помогнем! Но първо седни, яж и пий заедно с нас!
Селим Барух седнал при търговците, ял и пил с тях. След като се нахранили, робите вдигнали съдовете и донесли дълги наргилета и турски шербет.
Търговците седели дълго време мълчаливо, пушели и гледали как синкавите кълбенца на дима се извиват и източват и как накрая изчезват във въздуха. Най-сетне мълчанието било нарушено от младия търговец:
— Било на кон или на маса, така ни минава времето вече трети ден — заговорил той. — Тежи ми страшна скука, защото съм навикнал след ядене да се любувам на танцьори или да слушам музика. Не знаете ли нещо, приятели, което може да ни разсее?