Пътуването продължило на другия ден без никакви пречки и когато търговците си починали в стана, Селим чужденецът се обърнал към Мулей, най-младия:
— Вие сте най-младият сред нас, но пък сте най-весел и сигурно можете да ни разкажете някоя забавна история. Поднесете ни я, за да ни ободри в горещия ден!
— Наистина бих искал да ви разкажа нещо, което може да ви достави удоволствие — отвърнал Мулей, — но на младостта подхожда скромност във всичко, затова по-възрастните ми спътници трябва да са с предимство. Залейкос е винаги така сериозен и затворен в себе си, дали да не ни разкаже кое е направило живота му толкова сериозен? Може би ще можем да намалим грижите му, ако има такива? Защото обичаме да помагаме на брата си, макар и да е от друга вяра.
Подканеният бил гръцки търговец, мъж на средна възраст, красив и силен, но сериозен. Макар че бил неверник (немюсюлманин), спътниците му го обичали, защото с цялото си същество успял да им внуши респект и доверие. Между другото имал само една ръка и някои от другарите му предполагали, че може би тази загуба го е направила толкова сериозен.
Залейкос отговорил на задължаващия въпрос на Мулей:
— Аз съм много поласкан от вашето доверие, нямам грижи или поне не такива, каквито вие можете да прогоните с добронамереността си. Но тъй като Мулей изглежда ме упреква, ще разкажа нещо, което да ме оправдае, че съм по-сериозен от другите хора. Виждате, че нямам лява ръка. Тя не ми липсва по рождение, а я загубих през най-ужасните дни от живота си. Дали имам вина, дали не съм прав, че оттогава съм по-сериозен, отколкото подобава на положението ми, решете вие, след като чуете историята за отсечената ръка…
Отсечената ръка
Роден съм в Константинопол. Баща ми беше драгоманин1 при Портата2, но наред с това въртеше доста доходна търговия с благовонни есенции и копринени платове.
Даде ми добро възпитание, като или самият той се занимаваше с мен, или ме изпращаше на уроци при нашия свещеник. Първоначално ме тъкмеше един ден да поема дюкяна му, но когато видя, че способностите ми надхвърлят очакванията му, по съвет на свои приятели реши да стана лечител, защото ако един лечител успееше да изучи нещо повече от обикновените знахари, дето викат по константинополските пазарища, можеше да му се усмихне щастието.
У дома идваха много франки и един от тях придума баща ми да ме пусне да замина за родната му страна, за град Париж, където такива неща можели да се научат най-добре, и то без пари; той самият предложи услугите си — на път към къщи да ме вземе със себе си, при това безвъзмездно. Баща ми, който на младини също беше пътувал по света, се съгласи и франкът ми заръча след три месеца да бъда готов. При мисълта, че ще видя чужди земи, бях извън себе си от радост и очаквах с нетърпение мига, когато корабът ни щеше да излезе в открито море.
И ето че франкът приключи с търговските си дела и бе готов за пътуването.
Вечерта преди заминаването ми баща ми ме вкара в една малка спалня. Там на масата съзрях хубави дрехи и оръжия. Но това, което привлече погледа ми, бе една голяма купчина злато, защото дотогава не бях виждал толкова много жълтици, събрани на едно място. Баща ми ме прегърна и рече:
— Виж, сине мой, приготвил съм ти дрехи. Тези оръжия са за теб, те са същите, които ми даде дядо ти, като тръгвах на гурбет. Знам, че можеш да ги въртиш, но не посягай към тях, освен ако не са ти нужни за отбрана. Ала тогава не ги жали! Богатството ми не е голямо — виж, разделил съм го на три части. Едната е за теб, с другата аз ще преживявам и ще ми служи за черни дни, а третата част е свидна, няма да позволя никой да се докосне до нея. Тя ще ти потрябва, ако изпаднеш в беда!
Така говореше баща ми, а очите му бяха пълни със сълзи, може би предусещаше какво ме очаква, защото така и не го видях повече.
Плаването премина добре; скоро пристигнахме в страната на франките и след шест дни път по суша се озовахме в големия град Париж. Тук моят франкски приятел ми нае стая и ме посъветва внимателно да си служа с парите, които общо наброяваха две хиляди жълтици. Живях три години в този град и се учех на неща, които добрите лечители трябва да могат, но ако кажа, че стоях там с удоволствие, ще излъжа, защото не ми се понравиха тамошните привички, а и добри приятели — все млади благородници — имах малко.