Калум се зарадвал, че с това ще се отърве от кашата, която забъркал, и тъкмо се канел да благодари на милостивия халиф, когато го чул да добавя:
— За лъжливата клетва за стоте жълтици ще получиш сто камшика по петите. Освен това Саид ще избере дали иска да ти вземе павилиона и теб за хамалин или ще се задоволи, като му изплатиш по десет жълтици за всеки ден от времето, когато е бил на служба при теб.
— Пуснете този жалък човек да си върви, халифе! — възкликнал младежът. — Нищо не искам от него!
— Не! — отвърнал Харун. — Искам да бъдеш обезщетен. Вместо теб избирам десет жълтици на ден, а ти ще пресметнеш колко дни си бил в лапите му. А сега отведете тези жалки хора.
Отвели ги, а халифът завел Беназар и Саид в друг салон, там самият той разказал за чудното си избавление от Саид и само от време на време бил прекъсван от виковете на Калум-Бек, на чиито пети в този момент на двора отброявали изключително ценните му сто жълтици.
Халифът поканил Беназар да живее при него в Багдад. Той се съгласил, но първо потеглил към къщи, за да си прибере имуществото. А Саид заживял като велможа в палата, издигнат му от благодарния халиф. Приятели му били братът на халифа и синът на великия везир, а в Багдад тръгнала поговорката:
„Ще ми се да съм добър и щастлив като Саид, Беназаровия син.“
— При такова интересно занимание няма да ми се доспи, дори и ако трябва две или повече нощи да остана буден — рекъл ковачът, когато ловецът привършил.
— Често съм се убеждавал в правотата на това твърдение. Преди, когато бях леяр на камбани, моят майстор бе богат и щедър човек. Затова почудата ни не бе малка, когато веднъж точно при най-усилната работа той се прояви като невероятен скъперник. Отливахме камбана за новата църква и ние, калфите и чираците, трябваше през цялата нощ да седим край пещта и да поддържаме огъня. Никой не се бе съмнявал, разбира се, че майсторът ще начене някое закътано буренце и ще ни почерпи с най-хубавото си вино. Но не излезе така. Пусна стомната да ни обикаля, но на час ни се падаше по глътка вино, а той самият се зае да разказва за странстванията си и какви ли не други истории от живота си. После дойде ред на главния калфа и така всеки разказваше по нещо и на никого не му се доспа, защото всички слушахме с интерес. Преди да се усетим, навън се бе съмнало. Тогава разбрахме, че майсторът е приложил тази хитрина, за да ни държи будни през цялата нощ. Защото когато камбаната бе отлята, виното съвсем не му се свидеше и той навакса пропуснатото с умисъл през онази нощ.
— Умен мъж е бил — обадил се студентът. — Сигурно е, че нищо не помага по-добре против заспиване както говоренето. Затова тази нощ не ми се ще да оставам сам, защото като стане единайсет часа, няма да мога да се преборя със съня.
— Навярно и селяните са разбрали това — рекъл ловецът — и когато през дългите зимни нощи девойчетата и жените имат да предат, не седят сами по домовете си, а се събират на попрелка в някоя добре осветена стая и си разказват истории.
— Да — присетил се и коларят. — На попрелки се разправят какви ли не страхотии, от които косите на човек могат да настръхнат. Разказват за огнени призраци, които бродят по поляните, за зли духове, които трополят нощем из къщите, и за таласъми, които плашат хората и добитъка.
— В такъв случай заниманията им не са от най-добрите — рекъл студентът. — Признавам си, че няма нещо, което да мразя толкова, колкото истории за призраци.
— О, а при мен е точно обратното — възкликнал ковачът. — Става ми много хубаво, като чуя някоя страшна история. Човек се чувства както когато вали, а той има покрив над главата си. Чува как капките трополят по керемидите кап-кап и се чувства така приятно защитен вътре на сушина. Същото е и когато на свещ и в компания се разказва за духове — човек се чувства сигурно и уютно.
— А след това? — рекъл студентът. — Ако слуша някой, който, може и да е смешно, но е склонен да вярва в призраци, той после, като остане сам в тъмното, няма ли да се страхува? Няма ли да си спомня за най-големите ужаси от чутото? И до днес ме е яд на подобни истории, които съм слушал в детството си. Бях живо, будно дете, може би по-буйно, отколкото се искаше на бавачката ми. И тя не можеше да измисли нищо друго, за да ме укроти, освен да ме наплаши с нещо. Разказваше ми какви ли не страшни истории за вещици и зли духове, които уж бродели из къщи. Ако някоя котка трополеше по тавана след някоя мишка, тя ми шепнеше уплашено: