— Чуваш ли, синко? Покойникът отново започна да ходи нагоре-надолу по стълбите. Носи главата си под мишница, а очите му светят като фенери. Вместо пръсти има картали по ръцете си и като хване някого в тъмното, му извива врата.
Мъжете се разсмели, но студентът продължил:
— Бях твърде малък, за да мога да проумея, че всичко това не е истина, а измислица. Не се страхувах дори от най-едрото ловджийско куче, нито се боях да съборя всяко от другарчетата си, като се борехме в пясъка, но когато отидех на тъмно, зажумявах от страх, защото вярвах, че ще се появи призракът на умрелия човек. Това се разви дотам, че нощем не смеех да излизам сам без светлина навън от къщи. Колко пъти само ме е наказвал баща ми, щом забеляза този мой недостатък. Но дълго време не можех да се избавя от този детски страх, а вина за него носеше единствено глупавата бавачка.
— Да, това е голяма грешка — отбелязал ловецът, — да се пълнят детските главички с подобни суеверия вместо с разумни мисли. Мога да ви уверя, че познавах чудесни, сърцати мъже — ловци, които не се бояха от най-силния неприятел, но когато нощем се наложеше да дебнат дивеч или да пазят улова от бракониери, смелостта им изведнъж се изпаряваше, защото ту някое дърво им се привиждаше като ужасен призрак, ту храст за вещица или пък светулки за очи на чудовище, което ги дебне в тъмното.
— И аз смятам, че такъв вид забавления са изключително вредни и глупави не само за децата. Защото кой разумен човек ще се забавлява от делата и същността на неща, които съществуват единствено в нечий размътен мозък. Там има призраци, никъде другаде. Но най-големи вреди нанасят тези истории сред народа. Там хората вярват твърдо и непоколебимо в подобни глупости и тази вяра се подхранва по попрелки и кръчми, където хората се събират и с изплашен глас си разказват възможно най-страховитите истории.
— Да, господине! — отвърнал коларят. — Вероятно има истина в това, което казвате. Подобни разкази са причинили не малко злини. Дори стана така, че собствената ми сестра си отиде от такова нещо.
— Как? От подобни истории? — възкликнали учудено мъжете.
— Да, точно от такива истории — продължил той. — В бащиното ни село също е обичай зимно време момичетата и булките да се събират на попрелка. По-късно идват и момци и разправят разни неща. Така една вечер отворили дума за някакъв стар бакалин, който бил умрял преди десет години, но не можел да намери покой в гроба. Всяка нощ разравял пръстта от себе си, излизал от гроба, промъквал се тихо и покашляйки в бакалията си, както правел и приживе, и мерел захар и кафе, като си мърморел под носа:
Мнозина твърдели, че са го виждали, и момичетата, и жените се уплашили. Ала сестра ми, момиче на шестнайсет години, искала да се покаже по-умна от другите и рекла:
— Не вярвам на нищо от това, което чух. Който умре веднъж, не се връща вече!
Рекла това, но за съжаление самата тя не била убедена, че е така, защото често се страхувала. Тогава се обадил един от младежите:
— Ако вярваш на думите си, сигурно не ще се боиш и от бакалина. Неговият гроб е само на две крачки от този на Кетхен. Ако се осмелиш да отидеш до църковния двор, да откъснеш цвете от гроба на Кетхен и да ни го донесеш, ще ти повярваме, че не се боиш от бакалина!
Сестра ми се срамувала да не стане за смях пред другите и затова му отвърнала:
— О, това не ще ме затрудни. Какво цвете да ви донеса?
— В цяло село другаде не цъфти бяла роза. Само там. Затова ни донеси китка от нея — отвърнала една от дружките й.
Тогава сестра ми се изправила и тръгнала и всички се възхитили на куража й. А жените клатели глави и викали:
— Дано всичко да мине добре!
Сестра ми се запътила към църковния двор. Луната светела силно и тя започнала да трепери от ужас, когато отворила портата на църковния двор и камбаната ударила дванайсет часа.
Прескочила няколко могили на гробове, които знаела, и колкото повече наближавала белите рози на Кетхен и гроба на бакалина таласъм, сърцето й биело все по-уплашено. Ето че стигнала. Треперейки, коленичила и почнала да къса от цветята. Тогава й се сторило, че долавя съвсем близо край себе си шум. Огледала се — на две крачки от нея хвърчала пръст откъм един гроб и ето че се показала човешка сянка. Това бил стар, блед мъж с бяла нощна шапчица на главата. Сестра ми се изплашила. Погледнала още един път натам, за да се убеди, че не се е излъгала. Ала когато онзи от гроба я заговорил с носов глас: „Добър вечер, девойче, къде така късно?“, — я обзел смъртен страх, скочила и хукнала през гробовете право към онази къща, разказала, останала почти без дъх, какво видяла и премаляла дотолкова, че трябвало да я отнесат на ръце до вкъщи.