Каква полза от това, че на другия ден разбрахме, че това бил гробарят, който копаел гроб, и заговорил клетата ми сестра. Още преди да научи за това, изпадна в треска и за три дни си отиде. Беше набрала сама розите за погребалния си венец.
Коларят замълчал, а очите му се налели със сълзи.
— И заради сляпата вяра в тия дивотии клетото дете си е отишло — рекъл златарят. — Сега се сещам за една легенда, която искам да ви разкажа и която за съжаление е свързана с подобен печален случай — легендата да стийнфолската пещера.
Стийнфолската пещера
Шотландска легенда
Преди много години на един скалист шотландски остров в разбирателство и сговор живеели двама рибари. И двамата не били семейни, нямали роднини и се изхранвали от общата си работа, в която имали различен дял. С напредването на възрастта станали съвсем близки, но на външен вид и характер си приличали колкото орелът и тюленът.
Каспар Щрумпф бил нисък и закръглен, със здраво и пълно като месечина лице и добродушни засмени очи, които, изглежда, не знаели ядове и грижи. Той бил не само дебел, но и отпуснат и мързелив, затова на него се падала къщната работа — готвел и печел хляб, плетял мрежи за риболов и за продажба, а също поемал основната част от грижите за малката им нива.
Другарят му бил точно неговата противоположност — дълъг и слаб, с дързък орлов нос и остър поглед, сред всички рибари той бил най-деен и същевременно най-голям късметлия; най-изобретателен в събирането на яйца и птичи пух от скалите и островите и най-работен на полето. В същото време му се носела славата на най-алчния търговец на пазара в Кирхвал, но тъй като стоката му била хубава и не прибягвал към измама, всеки обичал да купува от него. Така Уилм Фалке (както го наричали земляците му) и Каспар Щрумпф, с когото той въпреки алчността си делял с готовност трудно изкараната си печалба, имали винаги не само добра храна, но и били на път да се замогнат.
Ала алчната същност на Фалке не се стремяла само към заможност. Той желаел да стане богат, много богат. Но бързо разбрал, че с труд мъчно се трупа имане и стигнал до убеждението, че му трябва някаква щастлива случайност, за да го спечели по необикновен начин. Веднъж възприета от ненаситния му дух, тази мисъл го завладяла напълно и той започнал да я обсъжда с Каспар Щрумпф като нещо сигурно.
А Каспар, за който всичко казано от Фалке важало като Евангелието, разказал за това на съседите и скоро се разпространил слухът, че за да се сдобие със злато, Уилм Фалке или вече е сключил съюз с дявола, или най-малкото е получил някакво подобно обещание от графа на преизподнята.
В началото той се надсмивал над подобна мълва, но постепенно мисълта за дух, който може да му каже къде има съкровище, започнала да му харесва и вече не противоречал на земляците си, щом захванели да го занасят. Пак си гледал работата, но не така усърдно както преди и често пропилявал голяма част от времето си, прекарвано по-рано в риболов или в някоя друга полезна работа, в безцелно дирене на някакво приключение, от което да забогатее отведнъж.
Но за нещастие един ден, както си седял на самотния бряг, вперил изпълнен със смътна надежда поглед в развълнуваното море, сякаш оттам трябвало да излезе големият му късмет, една огромна вълна дотъркаляла в краката му сред купища водорасли и камъчета една жълта топчица — топчица от злато.
Уилм стоял като омагьосан — помислил си, че надеждите му не са били напразни мечти, че морето го дарява със злато, хубаво чисто злато, вероятно остатък от тежко кюлче, което вълните на дъното били оформили до топче, голямо колкото куршум на кремъклийка. И му станало ясно, че преди много години на този бряг се е разбил богато натоварен кораб и че именно на него е отредено да извади заровените в морските недра съкровища. От този миг нататък това се превърнало в негов единствен стремеж.