Фалке вървял напред, а Каспар го следвал, изтръпнал от собствената си смелост. Очите му се пълнели със сълзи, само като видел как бедното животно, доверчиво и не подозирайки нищо, върви към близката си смърт, надвиснала над него от ръката, която го хранела доскоро.
С бърз ход се добрали до тесен блатист планински дол, тук-там обрасъл с мъх и бурени, осеян с големи камъни и обграден от непристъпни планини, чиито върхове се губели в сивата мъгла и рядко някой дръзвал да ги изкачи.
Като залитали заради блатистата прогизнала почва, двамата се добрали до голям камък насред ливадата, откъдето с крясъци излетял подплашен орел. Горката крава измучала глухо, сякаш усетила страховитостта на мястото и предстоящата си участ, а Каспар се извърнал настрана, за да избърше бликналите си сълзи. Погледнал надолу през процепа в скалата, от който били додрапали и откъдето се дочувал далечният морски прибой, а после вдигнал очи към върховете, където се били струпали катраненочерни облаци и от време на време се разнасял глух тътен.
Когато се извърнал отново към Уилм, той вече бил завързал бедната крава за камъка и стоял с вдигната брадва, готов всеки момент да убие хрисимото добиче. Това му дошло в повече — не го очаквал, когато се решил да се подчини на волята на приятеля си; той закършил ръце и се хвърлил пред него на колене:
— За Бога, Уилм Фалке! — викнал му той с отчаян глас. — Пощади себе си, пощади кравата! Пощади себе си и мен! Пощади душата си! Живота си! И ако си решил така да изпиташ Господ, изчакай до утре и по-добре пожертвай някое друго животно, а не любимата ни крава.
— Каспар, да не си полудял? — креснал не на себе си Уилм, все още с вдигната брадва в ръце. — Да пощадя кравата и да умра от глад?
— Няма да умреш от глад — отвърнал решително Каспар. — Докато имам ръце, няма да умреш от глад. Ще се трудя за теб от сутрин до вечер. Само не вкарвай душата си в грях и остави добичето да живее!
— Тогава вземи брадвата и ми разсечи главата — викнал Фалке с отчаян глас. — Няма да мръдна от това място, докато не получа това, което искам. — Можеш ли да ми извадиш съкровищата на „Кармилан“? Могат ли ръцете ти да създадат повече от мизерни условия за живот? Не, но могат поне да прекратят мъките ми — хайде, нека аз бъда жертвата.
— Уилм, убий кравата, убий мен! Нищо не ме интересува, вълнува ме само блаженството на душата ти! Та това тук е древно шотландско оброчище и жертвата, която ще принесеш, ще отиде при тъмните сили.
— Не знам нищо подобно — отвърнал Фалке с див смях на човек, нехаещ за всичко, което може да попречи на намеренията му. — Ти си луд, Каспар, подлудяваш и мен! Но ето — продължил той, като захвърлил секирата и взел ножа от камъка, сякаш искал да се прободе, — запази кравата вместо мен!
За миг Каспар се озовал при него, грабнал брадвата, завъртял я над главата си и я стоварил с такава сила върху главата на любимото животно, че то в миг се смъкнало мъртво в краката на господаря си.
Светкавица, съпроводена от гръм, последвала бързото му действие и Фалке изгледал приятеля си така, както един голям мъж поглежда дете, извършило нещо, което той сам не би дръзнал. А Щрумпф не изглеждал нито уплашен от гръмотевиците, нито поразен от смайването и вцепенението на приятеля си, а без да изрече и дума, се надвесил над кравата и започнал да й дере кожата. След като се посвестил, Уилм се заел да му помага, но отвращението му от това, което вършел, било толкова явно, колкото предишният му копнеж да види жертвата довършена.
В това време облаците се сгъстили и се извила буря. Гръмотевиците кънтели силно в планината и страховити светкавици се виели като змии около камъка и мъха на клисурата, докато вятърът, не достигнал още тези високи места, фучал бясно из доловете и крайбрежието.
И когато кожата най-сетне била смъкната, рибарите били мокри до кости. Разпрострели я на земята, Каспар увил в нея Фалке и го пристегнал здраво, както той му наредил. Едва когато сторил това, горкият човек нарушил дългото мълчание, изгледал жално заблудения си приятел и го попитал с разтреперан глас:
— Мога ли да сторя още нещо за теб, Уилм?
— Нищо повече — отвърнал другият. — Сполай ти!
— Сполай ти и на теб! — отвърнал Каспар. — Дано Бог е с теб и ти прости както аз ти прощавам.
Това били последните думи, които Уилм чул от него, защото в следващите мигове той изчезнал в сгъстяващата се тъма.