В началото се изплаших, защото се бе появил изневиделица иззад гърба ми, но бързо дойдох на себе си и казах:
— Щом сте ме повикали да се явя тук, казвайте какво ще заповядате.
Мъжът се обърна и рече бавно:
— Следвай ме!
При мисълта, че ще трябва да вървя сам с непознатия, усетих страх, затова, замръзнал на място, казах:
— Не искате ли, уважаеми господине, първо да ми кажете накъде ме водите или да ми покажете част от лицето си, за да видя дали ми мислите доброто.
Но червената мантия изглежда не обърна внимание на това.
— Щом не желаеш Залейкос, остани си! — отвърна той и продължи нататък. Тогава аз се ядосах.
— Вие да не мислите, господине, че който си поиска, може да води за носа човек като мен и че съм стоял в студената нощ за тоя, дето духа?!
Настигнах го с три бързи крачки, хванах го за мантията и се разкрещях още по-силно, като сложих другата си ръка на сабята. Но мантията остана в ръката ми, а непознатият изчезна зад първия ъгъл. Ядът ми постепенно се уталожи. У мен беше дрехата му, която можеше да ми даде ключа към това чудновато приключение. Наметнах се с нея и продължих пътя си към къщи. Ала едва се бях отдалечил на сто крачки от мястото, когато някой мина съвсем близо покрай мен и изрече на франкски:
— Пазете се, графе, тази нощ нищо не може да сторите!
Дори не успях да се огледам и този някой отмина, виждах само как сянката му се плъзга по къщите. Че това подмятане се отнасяше за Мантията, а не за мен — ми беше ясно, но то не ми разкриваше нищо повече. На другата сутрин се зачудих какво да сторя. Първо си помислих да разглася, че съм намерил мантията. Но непознатият можеше да изпрати трети човек да я вземе и работата щеше да остане неразгадана за мен. Както си мислех, така заразглеждах мантията по-подробно. Беше от тежка генуезка коприна, пурпурночервена, украсена с астраханена кожа и богато извезана със сърма. Разкошният й вид ме подтикна към плана, който реших да изпълня. Занесох я в дюкяна си и я изложих за продан, но й сложих такава цена, на която бях сигурен, че няма да намеря купувач. Целта ми беше добре да огледам всеки, който попита за мантията, защото смятах, че ще мога да разпозная лицето на непознатия сред хиляди други, тъй като бях успял да го видя ясно, макар и бегло в момента, в който се изплъзна от дрехата си.
За мантията се намериха много мераклии, тъй като тя биеше на очи с извънредната си хубост. Но никой не приличаше поне малко на непознатия и не възнамеряваше да наброи високата цена от двеста цехини. Направи ми впечатление, че като питах този или онзи дали има друга подобна мантия във Флоренция, всички отвръщаха с „не!“ и ме уверяваха, че не са виждали толкова скъпа дреха, изработена при това с такъв вкус.
Вече се свечеряваше, когато в дюкяна ми влезе един млад мъж, който често ме навестяваше, а и дори в същия ден ми беше предложил цял куп пари за мантията, хвърли кесия с цехини на тезгяха и викна:
— За Бога, Залейкос, ще купя твоята мантия, пък ако ще след това да стигна до просешка тояга! — и веднага се зае да отброява златните пари.
Видях се в голяма беда. Бях окачил мантията може би само за да привлека вниманието на непознатия, а ето че се беше намерил един заблуден млад човек, готов да плати невероятната цена. Но какво можех да сторя? Отстъпих. Защото, от друга страна, се радвах, че съм добре обезщетен за нощното си приключение. Младежът наметна мантията и тръгна да си върви, но на прага на дюкяна се върна, махна една хартийка, закрепена за дрехата и каза:
— Господин Залейкос, тук е закачено нещо, което май не е към наметалото.
Поех листчето с безразличие, но я виж ти! Там беше написано: „Тази нощ донеси в определения час мантията на «Понте Векио», очакват те четиристотин цехини!“
Стоях като поразен от гръм. Значи сам бях избягал от късмета си и изпуснал изгодата си! Но не мислих дълго, грабнах двестата цехини, настигнах онзи, който беше купил мантията, и му рекох:
— Вземи си обратно цехините, приятелю, остави ми мантията, невъзможно ми е да ти я продам!
Той първо помисли, че се шегувам, но като забеляза, че говоря сериозно, се ядоса от искането ми, нарече ме глупак и накрая стигнахме дори до бой. Но в тупаницата аз успях да му грабна мантията и много щастлив от това мислех да побягна с нея, когато младежът с викове за помощ привлече полицаите и те ме замъкнаха към съда. Съдията беше много изненадан от обвинението и отсъди мантията на противника ми. Тогава аз предложих на младия човек двайсет, петдесет, осемдесет, дори сто над неговите двеста цехини, само и само да ми остави мантията. Където не можаха да помогнат молбите ми, го сториха парите ми. Младият човек взе тлъстата пачка, а аз ликувайки грабнах мантията. Е, трябваше да се примиря с мисълта, че в цяла Флоренция ще ме сметнат за луд, но мнението на хората ми беше безразлично; по-добре от тях знаех кой печели от цялата работа.